— Местните вярват, че Колтейн се е възнесъл, Недер. Новият Покровител на враните…
— Глупци. Ние, уикците, не се възнасяме. Ние само се… преповтаряме.
Лейтенант Поурс беше буден и вдигна здравата си ръка да поздрави капитана си, щом Кайндли спря пред походния нар.
— Казват, че дланта ти се е стопила, лейтенант.
— Да, сър. Лявата ми ръка, както виждате.
— Казват, че са направили всичко, което са могли, премахнали са болката и може би някой ден ще успеят да измъкнат отново от плътта всички пръсти. Да намерят лечител от Висшия Денъл и да направят така, че ръката ти отново да изглежда и да действа като нова.
— Да, сър. А дотогава, тъй като ми е лявата, би трябвало да мога да…
— Защо тогава в името на Гуглата лежиш на този нар, лейтенант?
— Ами… трябва само да си намеря някакви дрехи, сър, и веднага съм при вас.
Кайндли огледа редицата болнични нарове.
— Половината лазарет е пълен с блеещи агнета — не искате ли да бъдете вълк, лейтенант? Тръгваме тази нощ. Няма достатъчно фургони и, което е още по-възмутително, не стигат носилки и седла — докъде се докара тази армия, питам се?
— Срамно, сър. Как е Юмрук Тене Баралта, сър?
— Остана без ръка, но не го чувам да хленчи и да мрънка.
— Нима?
— Разбира се. Още е в безсъзнание. Ставай, войник. Наметни се с това одеяло.
— Загубил съм си торквата за рамото, сър…
— Но белега от изгорялото е на мястото си, нали? Ще го видят и ще разберат, че си офицер. Както и по свирепото ти държане.
— Да, сър.
— Добре, хайде стига си ми губил времето. Работи ни чака, лейтенант.
— Да, сър.
— Лейтенант, ако останеш да лежиш така още миг, ще го сгъна този нар заедно с тебе, разбра ли ме?
— Да, сър!
Седеше неподвижно, отпуснала крайници като кукла, докато една старица от уик я миеше, а друга режеше косата й. Не вдигна очи, когато капитан Фарадан Сорт влезе в шатрата.
— Така е добре — заяви тя и махна с ръка на двете да напуснат.
Двете се изнизаха навън, като сипеха низ неразбираеми слова — капитанът реши, че сигурно са проклятия.
Погледна момичето и каза:
— Дългата коса само пречи, Синн. По-добре ще ти е без нея. Моята изобщо не ми липсва. Не говориш, но мисля, че знам какво става. Така че слушай. Не казвай нищо. Само ме слушай…
Матовосивата разнесена от ветровете пепел поглъщаше последната слънчева светлина, прашните облаци над пътя се утаяваха по изсечените брегове на двата склона. Сетните дихания на мъртвия град още заливаха на вълни Четиринадесета армия — единственото, което бе останало от огнения щорм, но достатъчно жестоко напомняне за множеството войници, очакващи роговете да отекнат и да възвестят началото на похода.
Юмрук Кенеб се надигна в седлото си, стиснал юздите. Навсякъде около себе си чуваше ужасно кашляне, от хора и от животни. Фургони, огъващи се под тежестта на увити с парцали ранени, стояха подредени в колона горе по пътя като погребални коли, опушени, опърлени от пламъци и вонящи на клади. Знаеше, че сред тях е и Юмрук Тене Баралта, полуизгорен и с ужасно обезобразено лице — денълски лечител беше успял да спаси очите му, но брадата му се беше подпалила и устните и носа му почти ги нямаше. Тревогата сега бе за разсъдъка му, макар като по милост той все още да оставаше в безсъзнание. А имаше и други като него, толкова много други…
Темъл с още двама конници подкара в тръс към него, дръпна юздите и поклати глава.
— Никъде ги няма, Юмрук. Не съм изненадан — но знай: имали сме и други дезертьорства и всички сме ги залавяли. Адюнктата е издала заповед да убиваме всеки следващ, когото видим.
Кенеб кимна и извърна очи.
— Отсега нататък — продължи Темъл — моите уикци няма да приемат контразаповеди от малазански офицери.
Юмрукът го прикова с поглед.
— Юмрук, вашите уикци са малазанци.
Младият воин се намръщи и завъртя коня си.
— Вече са ваш проблем, Юмрук. Пратете търсачи, ако искате, но Четиринадесета няма да ги чака повече.
Роговете изсвириха и армията пое напред.
Кенеб се надигна в седлото и се огледа. Слънцето вече беше залязло. Твърде тъмно беше, за да се види каквото и да било. А там някъде бяха капитан Фарадан Сорт и Синн. Двама дезертьори. „Проклетата капитанка. Мислех си, че е… е, не мислех, че ще направи такова нещо.“
Ю’Гатан беше прекършил хора, прекършил ги беше изцяло — и Кенеб не мислеше, че много от тях ще се възстановят. Изобщо.
Четиринадесета армия започна своя марш по западния път към Вилката на Сотка, оставяше след себе си прах и пепел. И един разрушен град.