Главата й беше на влечуго, с цепнати вертикални злокобно зелени очи, и Балм гледаше замаян от ужас как се стрелка езикът й. Вълнистите гъсти черни кичури на косата й се гърчеха, на края на всеки косъм имаше малка човешка глава с разтворена в жалък писък уста.
Ядящата вещици, Тесорма Раадил, облечена от глава до пети в кожи от зебра. Четирите й ръце размахваха четирите свещени оръжия на далхонийските племена. Ласо, бич, коса и камък — това така и не бе могъл да го разбере: защо ги нямаше по-очевидните? Нож? Копие? Лък? Кой изобщо беше измислил тези богини? Що за безумен, изкривен, обсебен от зъл хумор мозък можеше да сътвори такива чудовища? „Който и да е бил — или да е — мразя го. Или нея. Сигурно нея. Винаги е «тя». Вещица е, нали? Не, Ядяща вещици. Вероятно е мъж тогава, и при това изобщо не е луд, нито глупав. Някой трябва да ги яде всичките тия вещици.“
Но все пак тя настъпваше към него. Балм. Дребен магьосник — не, пропаднал магьосник — вече само прост войник всъщност. Сержант, но къде, в името на Гуглата, беше отделението му? Армията? Какво търсеше той тук, в саваната на родната си земя? „Избягах оттам, о, да. Да паса добитък? Да ходя на лов за чудовищни зли зверове и да го наричам забавление? Не е за мен. О, не, Балм. Достатъчно кръв съм изпил, бичи рога да ми поникнат, достатъчно кравешко мляко, та вимета да ми порастат…“
— Тъй че ти, Ядяща вещици, махни се от мен!
Тя се изсмя, смехът й предвидимо излезе на съсък, и отвърна:
— Жадувам за опърничави магьосници…
— Не! Ти ядеш вещици! Не магьосници!
— Да съм казала нещо за ядене?
Балм понечи да побегне, да изпълзи, но имаше скали, груби издатини, които го притискаха. Беше в капан.
— В капан съм!
— Махни се от него, змийо разгонена!
Глас като гръм. Е, слабичък гръм. Балм надигна глава и се огледа. Огромен бръмбар стоеше на ръка разстояние — изправен на задните си крака, клинообразната му глава щеше да стига до коленете на Балм, ако можеше да стои прав. Тъй че в относителен смисъл си беше огромен. „Импарала Ар, Торният бог…“
— Импарала! Спаси ме!
— Нямай страх, смъртен — отвърна бръмбарът, антенките и крайниците му се поклатиха. — Тя няма да те вземе. Не, аз имам нужда от теб!
— Ти? За какво?
— Да копаеш, мой смъртни приятелю. През огромното торище на света! Само вашият вид, човеко, с ясния ви взор, с неутолимия ви апетит! Ти, носителю на тор и създателю на смет и измет! Последвай ме и с устите си ще си изровим път до самата Бездна!
— Богове, как вониш!
— О, недей така, приятелю — много скоро и ти ще…
— Оставете го на мира, и двамата! — Трети глас — пронизителен, спускащ се стремглаво отгоре. — Мъртвият и умиращият само изплаква истината за нещата!
Балм погледна нагоре. Бридан Труп, единадесетоглавата богиня лешояд.
— О, оставете ме! Всички!
Вече отвсякъде — усилващ се хор гласове. Богове и богини, цялото далхонийско зверилище от отвратителни божества. „О, защо ги имаме толкова много?“
Беше сестра й, не тя. Помнеше го толкова ясно, сякаш бе вчера, онази нощ на лъжи, нагазила тежко в малкото селце в Итко Кан, когато морето се бе смълчало, празно, за толкова дълго. Когато гладът, не, гладната смърт беше дошла и всички цивилизовани съвременни вери — достолепните справедливи богове — бяха отново низвергнати. В името на Пробуждането се бяха върнали старите зловещи ритуали.
Рибата беше изчезнала. Моретата бяха безжизнени. Кръв бе нужна, за да раздвижи Пробуждането, да спаси всички.
Бяха взели сестра й. Смайлс беше сигурна в това. И все пак тук бяха грубите, грапави от солта ръце на стареите, понесли упоеното й безчувствено тяло надолу към мокрите пясъци — приливът се беше отдръпнал далече и чакаше търпеливо този топъл дар, — а тя се рееше над самата себе си и гледаше отгоре в ужас.
Всичко беше погрешно. Не както се беше случило. Взели бяха близначката й — толкова сила се таеше в Огледалното раждане в края на краищата, и толкова рядко се случваше в селцето, в което се бе родила.
Сестра й. Тъкмо заради това бе избягала от тях. И проклинаше всяко име, всяко лице, което бе зърнала в онази нощ. Бягаше и бягаше, чак до големия град на север — а ако беше знаела какво я очаква там…
„Не, бих го направила отново. Кучите му синове. Заради живота на всички останали, чедо, отдай своя. Това е цикълът, това е живот и смърт, и тази безкрайна пътека е натопена в кръв. Отдай живота си заради живота на всички нас.“
Странно как жреците така и не бяха пожелали сами да принесат този славен дар. Как така и не бяха настояли тях да вържат и да оставят в пясъка, за да дочакат прилива. И раците, вечно гладните раци.