И щом беше толкова адски блажено, защо изляха маслото дъранг в гърлото й, докато очите й не станаха като черни бисери и не можеше дори да върви, още по-малко да мисли? Още по-малко да разбира какво става, какво се канят да й причинят?
Зареяна над собственото си тяло, Смайлс усети прииждащите стари духове, нетърпеливи и ликуващи. А някъде в дълбините отвъд залива чакаше Най-древният бог. Самият Маел, гълтачът на мъка, жестокият крадец на живот и надежда.
С надигаща се в душата й ярост, Смайлс усещаше как се напряга тялото й, подуто и изтръпнало под веригите — нямаше да лежи неподвижно, нямаше да отвърне с усмивка, щом майка й я целунеше за сетен път. Нямаше да примига сънливо, щом топлата вода се прокраднеше над нея, в нея.
Чуйте ме! Всички вие, прокълнати духове, чуйте ме! Отричам ви!
О, да, потръпвайте в ужас! Достатъчно знаете, за да ви е страх, защото това се заклевам — ще ви отнеса всички долу с мен. Всички ще ви отнеса в Бездната, в ръцете на демони на хаоса. Това е цикълът, да. Ред и хаос, много по-древен цикъл от живот и смърт, не сте ли съгласни?
Тъй че хайде, приближете се, всички.
Накрая всичко отново бе така, както го знаеше. Бяха взели сестра й, а тя… е, хайде, не се свени, ти даде последната целувка, скъпо момиче. И без никакво масло на дъранг, което да те утеши с извинение, при това.
Бягството никога не е толкова бързо, нито толкова далече, колкото ти се иска.
Човек можеше да вярва на курвите. Беше роден от курва, момиче от сети, на четиринайсет, когато го прогониха родителите му — разбира се, тя не беше курва тогава, но за да бъде синът й нахранен и облечен топло… е, това бе най-ясният път пред нея.
И на порядките на култа се беше научил сред курви, всички онези жени, насядали плътно около майка му, споделящи страхове и всичко друго, идващо с професията. Допирът им беше нежен и искрен — единственият език, който познаваха.
Полукръвният не можеше да се домогва до богове. Полукръвният газеше в браздата между два свята. Презиран и от двата.
И все пак не беше сам. В много отношения тъкмо полукръвните най-много се придържаха към традиционните нрави на сети. Пълнокръвните племена бяха тръгнали на войни — всички млади воини пиконосци и всички жени стрелци — под щандарта на Малазанската империя. Когато се бяха върнали, вече не бяха сети. Бяха малазанци.
И тъй, Корик се бе потопил в древните ритуали — онези, паметта за които можеше да се възстанови — а те се бяха оказали, още тогава го беше разбрал, безбожни и празни. Служеха само на живите, с полукръвните събратя около всички тях.
Нищо срамно нямаше в това.
Имаше време, много по-късно, когато Корик се натъкна на собствения си език, докато закриляше окаяния живот на жените, от които за първи път бе научил изкуството на празния култ. Грижовен език, необвързан с нищо друго, освен с живите, с познатите състаряващи се лица, с отплащането на даровете, които нежеланите вече някогашни курви му бяха дали в детството му. И след това, докато гледаше как умират една по една. Похабени, толкова обезобразени от толкова много жестоки ръце, от безразличната употреба от мъже и жени на града — провъзгласяха екстаза на почитта към боговете, докато ги устройваше, а после скверняха човешка плът с хладната потреба на месоядни, яхнали жертвата.
Дълбоко в съня на Кейрлбара, Носача на богове, Корик не видя посетители. За него нямаше нищо освен забрава.
Колкото до фетишите, е, те бяха нещо друго. Нещо съвсем друго.
— Хайде, смъртни, дръпни я.
Кръмп изръмжа, първо на Стъмп Флит, бога Саламандър, Най-висшия от Висшите маршали, а след това — на необятното сумрачно тресавище на Мот. Какво търсеше тук? Не искаше да е тук. А ако го намереха братята му?
— Не.
— Хайде, знам, че го искаш. Хвани ми опашката, смъртни, и ме погледай как се мятам, уловен бог в ръцете ти, все едно, нали бездруго това правите всички. Всички.
— Не. Иди си. Не искам да говоря с теб. Иди си.
— О, бедничкият Джамбър Боул, колко ми е самотен. Освен ако братята ти те намерят, а тогава ще искаш да съм на твоя страна, о, да. Ако те намерят, леле, леле.
— Няма да ме намерят. Изобщо не ме търсят.
— О, търсят, те, и още как, мой глупав малък приятелю…
— Не съм ти приятел. Върви си.
— По следите ти са, Джамбър Боул. Заради онова, което направи…
— Нищо не съм направил!
— Сграбчи ми опашката. Хайде. Ето, само се пресегни…
Джамбър Боул, известен вече като Кръмп, въздъхна, пресегна се и стисна опашката на бога Саламандър.