Излетя напред като стрела и в ръцете му остана само крайчеца на опашката.
Стъмп Флит се отнесе надалече. И се смееше, смееше.
Нека, помисли си Кръмп. Само тази шега си имаше.
Коураб стоеше насред пустинята, а някой идваше през горещата мараня. Дете. Ша’ик преродената, пророчицата, се беше върнала, за да поведе нови воини на смърт. Не можеше да види лицето й — нещо лошо беше станало с очите му. Изгорени, може би. Или възпалени от духащия вятър, не знаеше, но да гледа означаваше да усеща болка. Да гледа нея беше… ужасно.
Не, Ша’ик, моля те. Това трябва да свърши, всичко трябва да свърши. До гуша ни дойде от свещени войни — колко още кръв може да попие този пясък? Кога ще секне жаждата ти?
Тя се приближаваше. И колкото повече се приближаваше, толкова повече му изневеряваха очите, а когато чу, че спря пред него, Коураб Билан Тену’алас беше съвсем сляп.
Но не и глух. А тя прошепна:
— Помогни ми.
— Отвори си очите, приятел.
Но той не искаше. Всички настояваха за решения. От него, винаги, а той не искаше да ги взима повече. Никога вече. Както си беше сега, беше съвършено. Това бавно потъване, шепотите, които не значеха нищо, не бяха думи дори. Нищо повече не желаеше, нищо друго.
— Събуди се, Фидлър. Още веднъж, за последен път, за да можем да поговорим. Трябва да поговорим, приятел.
Добре. Той отвори очи, примига, за да разсее мъглите — но те не се разсеяха — всъщност лицето, което го гледаше отгоре, сякаш беше направено от тези мъгли.
— Хедж. Какво искаш?
Сапьорът се ухили.
— Бас слагам, мислиш, че си мъртъв, нали? Че си отишъл при старите си приятелчета. Подпалвачите на мостове обаче не умират. Безсмъртната армия — о, как измамихме Гуглата, а? Ха! Това си мислиш, нали? Е, добре, тогава къде е Тротс? Къде са всички останали?
— Ти ми кажи.
— Ще ти кажа. Не си мъртъв. Още не, може би няма да си още доста време. И точно това имам предвид. Затова съм тук. Трябва да те сритам и да се събудиш, Фид, иначе Гуглата ще те намери и никога вече няма да видиш никой от нас. Светът беше прогорен, там, където си точно сега. Прогорен — селение след селение, лабиринт след лабиринт. Място няма, където някой да удържи. Не и задълго. Мъртъв, прогорен чак до Бездната.
— Ти си призрак, Хедж. Какво искаш с мен? От мен?
— Трябва да продължиш, Фид. Трябва да ни вземеш със себе си, чак до самия край…
— Какъв край?
— Краят. Само това мога да кажа…
— Защо?
— Защото още не се е случил, идиот такъв! Откъде мога да знам? Това е бъдещето, а бъдеще не мога да виждам. Богове, толкова си тъп, Фид. Винаги си бил тъп.
— Аз? Аз не се изгърмях, Хедж.
— Е, и? Лежиш тук върху някаква купчина урни и кръвта ти изтича — по-добре ли е? Буташ всичкия този сладък мед в кръвта си…
— Какъв мед? За какво говориш?
— По-добре ставай и тръгвай, времето ти свършва.
— Къде сме?
— Никъде, това е проблемът. Може би Гуглата ще те намери, може би никой. Призраците на Ю’Гатан — всичките изгоряха. Превърнаха се в нищо. Унищожени, всичките заключени спомени, хиляди и хиляди. Хиляди години… няма ги вече. Нямаш представа каква загуба…
— Млъкни. Ти си призрак.
— Време е да се събудиш, Фид. Събуди се, веднага. Хайде…
Диви пожари бяха раздрали степта. Ботъл лежеше в почернялата пръст. Наблизо имаше овъглен труп. На някакъв вид тревопасно — а около него се бяха струпали няколко човекоподобни фигури, с рехава козина и голи. Държаха остроръби камъни и режеха с тях обгорялата плът.
Две стояха встрани, на стража, оглеждаха хоризонта. Едната беше… тя.
Моята самка. Натежала с дете, толкова натежала вече. Видя го и се приближи. Не можеше да се откъсне от очите й, от царствената ведрост в погледа й.
Някога на остров Малаз беше имало диви маймуни. Помнеше, в Джакатан, когато беше може би седемгодишен, как видя една клетка на пазара, последната останала човекоподобна маймуна, пленена в гъстите лесове на северния бряг. Съществото беше слязло до селото, млад мъжкар, търсещ самка — но самки не бяха останали. Примиращо от глад и уплашено. Бяха го заклещили в един обор, пребили го бяха с тояги и сега клечеше в мръсна бамбукова клетка на пристанищния пазар в Джакатан.
Седемгодишното момче беше постояло пред него, с очи на едно равнище с очите на звяра под гъстите черни вежди и надвисналото чело, и беше настъпил един миг, един-единствен миг, в който погледите им се приковаха. Единствен миг, който беше разбил сърцето на Ботъл. Видял беше мъката, видял беше съзнанието — онази искрица на самопознаването, което така и не бе съзнало какво лошо е сторило, какво му е донесла загубата на свободата. Не можеше да знае, разбира се, че вече е само в този свят. Последното от своя вид. И че по някакъв начин, по някакъв изключително човешки начин, това е престъплението му.