Точно както детето не можеше да знае, че и маймуната е на седем.
Но и двамата видяха, и двамата познаха в душите си — онези смътно блещукащи, все още неясни и безплътни очертания — че за първи път всеки от тях гледа свой брат.
Това разбиваше сърцето му.
Разбиваше сърцето и на маймуната… но може би, беше си мислил след това, може би просто имаше нужда да вярва в това, някакво овъзмездяващо самобичуване. Затова, че си извън клетката, затова, че знаеш, че с кръв са опетнени ръцете ти, твоите и на твоя вид.
Душата на Ботъл, прекършена… и толкова освободена, дарена или прокълната с възможността да странства, да търси безброй смътни жизнени искри и да открива, че всъщност те съвсем не са смътни, че неспособността да ги види ясно е само негова.
Състраданието съществува тогава и само тогава, когато можеш да излезеш от себе си, изведнъж да видиш решетките от вътрешната страна на клетката.
Години по-късно Ботъл проследи съдбата на онази последна островна маймуна. Бе закупена от някакъв схолар, който живеел в самотна кула сред дивия пустинен бряг на Джени, където обитаваха, сред лесовете навътре в сушата, маймуни, не много по-различни от онази, която беше видял; и му харесваше да вярва, че ученият мъж е изпитал състраданието; и че онези чуждоземни маймуни не са отхвърлили странния си свенлив братовчед. Надеждата му: че е имало отмяна, опрощение за онзи единствен, самотен живот.
Страхът му беше, че скрепеният с тел скелет на онова същество виси окачен в някоя от сумрачните стани на кулата, трофей на уникалността.
Сред миризмата на пепел и овъглена плът женската приклекна до него, пресегна се и го погали с грубите си пръсти по челото.
А после същата ръка се сви в юмрук, вдигна се високо и се стовари с все сила…
Той потръпна, рязко отвори очи и нищо не видя в тъмното. Корави чирепи се бяха забили в гърба му… „Камерата, медът, о, богове, как ме боли главата…“ Ботъл изпъшка, превъртя се, глинените парчета под него изпукаха. Беше в помещението след онова с урните, макар че поне една се беше катурнала след него и се бе пръснала върху студения каменен под. Простена отново. Оплескан в лепкав мед, цялото тяло схванато… но изгарянията, болката — нямаше ги. Вдиша дълбоко и се закашля. Въздухът беше душен. Трябваше да вдигне всички да продължат… трябваше да…
— Ботъл? Ти ли си?
Кътъл, лежеше наблизо.
— Да. Тоя мед…
— Срита ни здраво, а? Сънувах… тигър, беше умрял — нарязан на парчета. Всъщност беше от онези гигантски немрящи гущери, дето тичат на два крака. Умрял, но възнесъл се, само че ми разправя за смъртта. Частта с умирането — не разбирам. Трийч е трябвало да умре, мисля, за да дойде. Частта с умирането беше важна — сигурен съм, само че… о, богове подземни, чуй ме. Тоя въздух е гнил — трябва да се махаме.
Да. Но беше изгубил плъха, сега си го спомни — беше я загубил. Изпълнен с отчаяние, Ботъл затърси с духа си…
… и я намери. Събудена от допира му, без изобщо да се противи, че пленява отново душата й — и щом погледна през очите й, той я върна в стаята.
— Събуждай другите, Кътъл. Време е.
Викове… Усилиха се и Геслер се събуди, плувнал в пот. Реши, че е сън, който никога, никога няма да го навести отново. Стига да имаше избор. Огън, разбира се. Толкова огън. Сенчести силуети, танцуваха от всички страни, танцуваха около него всъщност. Нощ, разкъсана от пламъци, барабанен тропот на крака, гласове, пеещи монотонно на някакъв неведом език, и той усети как откликва душата му, кипва, извисява се, призована сякаш от някакъв ритуал.
И в същия момент разбра. Танцуваха около огнище. А той ги гледаше отвътре — от самия огън. Не, самият той беше огънят.
„О, Трут, отиде и се самоуби. Проклет глупак.“
Войници се пробуждаха из цялата камера — викове и стонове, пукот на урни.
Пътуването още не беше свършило. Щяха да продължат още и още, все по-дълбоко и по-дълбоко, докато проходът не свършеше задънен, докато не свършеше въздухът, докато грамадата отломки отгоре не се разтърсеше и не ги затиснеше всички.
„Каквото и да е, само не огън.“
От колко време вече бяха тук, долу? Ботъл нямаше представа. Спомените за открито небе, за слънчева светлина и за вятъра бяха подкана към лудост, толкова мъчително беше да си спомняш всички онези неща, които човек приема за дадени. Светът вече се беше свел до остри парчета тухли и камък, прах, паяжини и тъмнина. Проходи, които се извиваха, изкачваха се и се спускаха. Ръцете му бяха ожулени, разранени до кръв от пълзенето през пластовете развалини.