Сега, на един стръмен склон, беше стигнал до толкова тясно място, че не можеше да се провре. Заопипва с изтръпналите си длани и проследи ръбовете. Някакъв ъглов камък беше хлътнал под ъгъл от тавана. Най-долният му ръб бе само на две длани над песъчливия под и почти разсичаше прохода на две.
Ботъл подуши пода. Въздухът продължаваше да се движи, но вече на много тънка струя. И по прохода беше текла вода нанякъде.
— Какво не е наред? — попита Кътъл зад него.
— Задънено е.
Миг мълчание.
— Но твоят плъх е продължил напред? Нали?
— Да. Оттатък се разширява пак — някаква пресечка има, дупка, спускаща се отгоре, и въздух, който влиза през нея, чак до ямата в пода. Но, Кътъл… има някакъв голям дялан камък, няма как да се проврем покрай него. Съжалявам. Трябва да се връщаме…
— Ще се връщаме друг път, Гуглата да те вземе дано. Дръпни се настрана, ако можеш, искам да опипам.
Не беше толкова лесно и мина доста време, докато успеят да се разминат. Сапьорът измърмори под нос, след това изруга.
— Казах ти… — почна Ботъл.
— Млъкни. Мисля. Можем да се опитаме да го разхлабим, само че целият таван може да се срути отгоре ни. Не. Но сигурно ще можем да подровим отдолу, тука в пода. Дай ми ножа си.
— Нямам нож. Загубих го в една дупка.
— Тогава им извикай да ти дадат.
— Кътъл…
— Няма да ни се предаваш, Ботъл, не можеш. Или ни извеждаш оттук, или всички сме мъртви.
— Проклет да си — изсъска Ботъл. — Не ти ли е хрумвало, че може да няма изход? Защо трябва да има? Плъховете са дребни — Гуглата знае, плъховете могат да живеят тук долу. Защо трябва непременно да има достатъчно голям тунел за нас, удобен път под целия този проклет град? Честно казано, удивен съм, че успяхме да стигнем и дотук. Виж, можем да се върнем до храма и да си прокопаем…
— Ти си този, който не разбира, войник. Върху дупката, в която се спуснахме, се е чучнала цяла планина, планина, която беше доскоро най-големият храм на града. Да прокопаем? Забрави. Няма връщане, Ботъл. Само напред. А сега ми намери нож, проклет да си.
Смайлс извади един от метателните си ножове и го подаде на детето пред нея. Нещо й подсказваше, че това е краят — повече не можеха да продължат. Освен децата може би. Бяха предали да изпратят напред децата. Значи те поне можеха да продължат, да си намерят изход. Цялото това усилие… някой поне да можеше да го преживее.
Не че щяха да стигнат много далече, не и без Ботъл. Тоя безгръбначен кучи син — представи си, да зависят от него! И можеше да се гледа очи в очи с плъхове, гущери, паяци, гъби. Да им надвива умовете. Тежка битка, как не.
Все пак не беше лош човек — беше й взел половината товар онзи ден в похода, след като онази кучка, капитанката, се разкри колко е психясала. Виж, това беше щедър жест от негова страна. Странно щедър. Но мъжете си бяха такива понякога. Така и не беше свикнала да го вярва, но вече нямаше избор. Да, мъжете могат да те изненадат понякога.
Детето зад Смайлс се катереше през нея, само колене и лакти, и сополив нос. И миришеше освен това. Миришеше лошо. Ужасно нещо са това децата. Малки жалки егоистични тиранчета, момченцата — само зъби и юмруци, момиченцата — нокти и слюнка. Събират се на сополиви банди и душат кои са уязвимите — и горко на детето, което не е достатъчно умно да прикрие слабостта си — другите ще му се нахвърлят като кръвожадни акули, каквито са си. Страшно забавно — да смачкаш някого.
„Ако тези задници са единствените, които ще оцелеят, ще ги гоня. Всичките, до края на дните им.“
— Виж — изръмжа тя, щом я удари с лакът в носа, — просто си разкарай миризливия задник от лицето ми! Хайде, шавай напред, маймуно малка!
Глас зад нея:
— Я по-кротко. И ти си била дете, нали…
— Нищо не знаеш за мен, така че млъкни!
— Какво, да не си измътена? Ха! Вярвам го! С всичките други змии!
— Виж, не знам кой си, но да не си помислил да се катериш покрай мен.
— Ха. И да се приближа толкова? Няма начин.
— Радвам се, че се разбрахме.
Ако се окажеше, че няма изход, всички щяха да се побъркат. Изобщо не се съмняваше. Е, поне й бяха останали още два ножа — всеки, който се окажеше достатъчно глупав да я доближи, щеше да си плати.
Децата допълзяваха едно по едно, а Кътъл ровеше с ножа в пода. Плачеха, вкопчени едно в друго, и сърцето на Ботъл плачеше за тях. Трябваше да намерят кураж, но засега като че ли нямаше никаква надежда за това.
Кътъл пъхтеше и пъшкаше, после изруга, понеже върхът на ножа се откърши. Всички тези звуци не обещаваха нищо добро. Отпред плъхчето обикаляше по ръба на ямата, мустачетата му потръпваха от притока на топъл въздух, лъхащ от шахтата. Можеше да се изкатери до другата страна и Ботъл искаше да го направи — но властта му над женската като че ли отслабваше, защото тя се съпротивляваше, килнала глава към ръба на ямата, забила нокти в разронената стена, въздухът извираше нагоре покрай нея…