Ботъл се намръщи. От шахтата въздухът беше духал надолу. А от ямата — духаше нагоре. Сливаше се в тунела и след това се понасяше към купчината деца.
Но плъхът… този въздух отдолу. Топъл, а не хладен. Топъл, с мирис на слънчева светлина.
— Кътъл!
Сапьорът спря.
— Какво?
— Трябва да се проврем покрай това! Тази яма… ръбовете й са изсечени. Шахтата, Кътъл. Тя е изкопана, изровена е — някой е копал в склона на могилата — няма друга възможност!
При думите на Ботъл детският плач секна. Той продължи:
— Това го обяснява, не разбираш ли? Не сме първите, които използват този тунел — хора са ровили през руините, търсили са плячка…
Чу как Кътъл се раздвижи.
— Какво правиш?
— Ще го откъртя този блок…
— Недей! Чакай! Нали каза, че…
— Не мога да изкопая проклетия под! Ще го избутам това!
— Кътъл, чакай!
Рев, последван от тежко изтупване, отгоре се посипа прах и чакъл. Втори удар, след него грохот разтърси пода и таванът се срина. През прашните облаци се разнесоха писъци на ужас. Присвит, покрил главата си с ръце от сипещите се отгоре камъни и чирепи, Ботъл стисна очи… прахът, толкова светъл…
Светъл.
Но не можеше да диша — едва можеше да помръдне под тежестта на затрупалите го отломки.
Чу зад себе си приглушени викове, но ужасният съсък беше спрял.
Повдигна глава, задъхан.
И видя бял лъч слънчева светлина, с танцуващи прашинки, врязал се надолу. Огря за миг изпружените крака на Кътъл и тежкия каменен блок между тях.
— Кътъл?
Хрипливо окашляне, после:
— Богове подземни, това проклето нещо… ми падна между краката! За малко да ми се натресе на… Гуглата да ме вземе, гади ми се…
— Остави това! Има светлина. Слънчева светлина!
— Извикай си плъха… не виждам… колко е високо. Май се стеснява. Лошо се стеснява, Ботъл.
Плъхчето се катереше през децата и той усети разтуптяното му сърчице.
— Виждам го… твоя плъх…
— Хвани го, помогни му да се провре в шахтата над теб. Да, има дневна светлина — о, ужасно е тясно — може и да се справя, или Смайлс може би, но повечето други…
— Просто ще изровиш, като се качиш горе. Ще го разшириш, Ботъл. Съвсем близо сме вече.
— Може ли децата да се върнат тук? Покрай блока?
— Ъъъ, мисля, че да. Тясно е, но да.
Ботъл се изви.
— Проверка! И чуйте, почти излязохме! Още малко и сме навън!
Плъхът се катереше — все по-близо и по-близо до петното светлина.
Ботъл се отръска от чакъла.
— Добре.
Изпъшка и пропълзя над Кътъл.
— Внимавай къде стъпваш! — изръмжа сапьорът. — Лицето ми е достатъчно грозно и без да го мачкаш с проклетата си пета.
Ботъл се навря в шахтата и спря.
— Трябва да къртя парчета, Кътъл. Дръпни се, да не си отдолу…
— Ясно.
Започнаха да се викат име по име… Трудно беше да се разбере колко са… може би повечето. Ботъл обаче не можеше да си позволи да мисли за това сега. Започна да дърпа издатините, парчета тухли и камъни, да разшири отвора.
— Пускам долу!
Щом поредното парче тупнеше долу, Кътъл го прибираше и го избутваше назад.
— Ботъл!
— Какво?
— Едно от хлапетата — паднало е в ямата. Не издава никакъв звук. Мисля, че я загубихме.
„Проклятие!“
— Подай въжето напред — Смайлс може ли да се добере до тях?
— Не знам. Продължавай нагоре — ще видим какво можем да направим тук долу.
Ботъл се заизкачва. Внезапно уширяване, след това — ново стесняване — почти на ръка разстояние от онзи отвор — твърде малък дори за да провре ръката си. Измъкна един голям камък от стената. Плъхчето се беше присвило на една издатина до лявото му рамо. Прииска му се да целуне проклетата твар.
Но още не. Всичко около дупката изглеждаше адски здраво. Обзе го паника.
Стисна едно остро парче скала и заудря. От кутрето му потече кръв — беше го смазал, без да усети. Заблъска с каменния клин, още веднъж и още веднъж. Западаха парчета. Ръката му изтръпна — нямаше да му стигне сила и издръжливост. Но продължи да удря.
Всеки удар — по-слаб от предишния.
„Не, проклета да си! Не!“
Замахна отново.
В очите му закапа кръв.
Капитан Фарадан Сорт спря на билото, малко на север от мъртвия град. Обикновено град, паднал след обсада, бързо привличаше чистачи — старици и деца, щяха да пъплят и ровят из руините. Но не и тук, все още не. И сигурно още дълго нямаше да се появят.