Стръмните склонове на могилата на Ю’Гатан се бяха разцепили като спукан котел и от пукнатините беше протекло — стопено олово, мед, сребро и злато, жили и локви, пълни с натрошени каменни парчета, пръст и чирепи.
Сорт подаде ръка на Синн да се смъкне от седлото — беше се въртяла и скимтеше, вкопчена в нея, ставаше все по-възбудена в края на деня, докато светлината бавно гаснеше. Четиринадесета армия беше тръгнала предишната нощ. Капитанът и подопечната й бяха обиколили с едничкия си кон могилата — не веднъж, а два пъти, откакто слънцето се беше вдигнало.
И Сорт вече започваше да се съмнява, че е разгадала детето Синн, започваше да се съмнява в собственото си предчувствие, че това полуобезумяло, вече като че ли онемяло същество знае нещо, усеща нещо — Синн на няколко пъти се опита да се върне сред руините, но тя я задържа. Трябваше да има някаква причина за това.
А може би — не. Може би беше просто израз на безумна скръб — заради изгубения й брат.
Огледа отново засипаната с отломки основа на северната стена на могилата и забеляза, че е дошъл поне един чистач. Дете, оцапано с бяла пръст, с разрошена сплъстена коса. Обикаляше безцелно на трийсетина крачки от грубия, почти отвесен скат.
Синн също го видя и бързо заслиза по склона, скимтеше жално.
Сорт развърза шлема си, свали го и го закачи на рога на седлото. Избърса мазната пот от челото си. Дезертьорство. Какво пък, не й беше за първи път, нали? Без магията на Синн уикците щяха да ги открият. И вероятно — да ги убият. Тя, разбира се, щеше да вземе неколцина от тях със себе си, каквото и да направеше Синн. Хората се учеха, че трябва да си платиш, за да се справиш с нея. Да си платиш по всякакъв начин. Урок, на който не й омръзваше да ги учи.
Синн изтича до стръмния склон на града и без да обръща внимание на детето, започна да се катери нагоре.
Сега какво?
Фарадан Сорт отново нахлузи шлема. Мократа кожена подплата за миг охлади челото й, докато стягаше каишката. Тя подръпна юздите и подкара коня по сипея.
Детето плачеше, скрило очи с мръсните си ръчички. Цялата тази прах по него, паяжините в косата — истинското лице на войната. Лице, което щеше да обсеби паметта й, да се слее с безброй такива лица — докато е жива.
Синн се беше изкатерила на два човешки боя и стоеше неподвижно.
Това вече беше прекалено. Синн беше полудяла, реши Сорт. Отново погледна към детето, което сякаш така и не ги бе забелязало. То все така бе стиснало очите си. Червени резки се показваха под прахта, струйка кръв се стичаше по единия му прасец. Паднало ли беше? Откъде?
Сорт подкара нагоре и спря коня под Синн.
— Хайде, слез вече. Слез, няма смисъл — слънцето почти се скри. Ще опитаме утре.
Синн се вкопчи още по-здраво в разядените издатини от камък и тухла.
Сорт въздъхна и посегна да я дръпне долу. Синн изскимтя, пропълзя още нагоре и навря ръка в някаква дупка…
Силата му, волята му бяха свършили. Кратък отдих — и можеше да започне наново. Кратък отдих. Гласовете долу заглъхваха, но това нямаше значение. Малко сън. Тъмната, топла прегръдка го повлече надолу, все по-дълбоко… след нея — прелестна златна светлина, вятър, разлюлял жълти треви…
… и той беше на свобода, и нямаше болка. И осъзна, че това не е сън. Беше смърт, връщането към най-древния спомен, заровен във всяка човешка душа. Тревисти степи, слънце и вятър, топлината и жуженето на насекоми, тъмни стада в далечината, самотните дървета с огромните им корони и прохладната сянка под тях, където дремят лъвове, провиснали езици, мухи, кръжащи около безразлични, задрямали лениво очи…
Смърт, и онова отдавна посято семе. Връщаме се. Връщаме се на света…
И тя се пресегна към него, мократа от пот длан, малка и мека, камъкът се изплъзна от пръстите й, лепкави от кръв — вкопчи се в ръката му, изпълнена с такава отчаяна нужда, и той разбра, че детето в корема й го зове на своя безмълвен език, зове своята нужда, така настойчиво…
Нокти се впиха в раздраната му длан…
Ботъл се сепна и се събуди, примига — дневната светлина беше почти угаснала — нечия малка ръка се пресягаше отвън през дупката, опипваше празното, търсеше неговата.
Помощ!
— Помощ… вие, отвън… помогнете ни…
Сорт се пресегна още по-нависоко, за да дръпне момичето, и видя как Синн изметна глава, видя как блесна нещо в очите й, щом я погледна отгоре.
— Какво… — И изведнъж до слуха й стигна някакъв смътен глас, сякаш идваше от самите камъни. — Синн?
Ръката на момичето, натикана в цепнатината… държеше нещо.