Някой.
— О, богове подземни!
Отвън се чуваше стържене, нечии ботуши ровеха в камъните, после облечени в ръкавица пръсти се промушиха покрай детската ръка и Ботъл чу:
— Ти, вътре… кой си? Чуваш ли ме?
Жена. Завален ерлийски… познат?
— Четиринадесета армия — глухо отвърна Ботъл. — Малазанци.
Детската ръка се стегна.
— Късметът на Опонн, войник — каза жената на малазански. — Синн, пусни го. Трябва ми място. Да разширя дупката. Пусни го — всичко е наред — ти беше права. Ей сега ще ги извадим.
Синн? Виковете отдолу се усилиха. Кътъл викаше нещо за изход. Ботъл се извъртя и му извика в отговор:
— Кътъл! Намериха ни! Ще ни изровят! Предай на всички!
Ръката на Синн го пусна и се отдръпна. Жената заговори отново:
— Войник, дръпни се от дупката — ще използвам меча си.
— Капитане? Ти ли си?
— Да. Сега се дръпни и покрий очите си… Какво? О, откъде се взеха всичките тези деца? Онази с тях не е ли от отделението на Фидлър? Слез долу, Синн. Помогни им.
Върхът на меча закърти тухлите и камъка. Разхвърчаха се парчета.
Кътъл се катереше отдолу и пъшкаше.
— Трябва да го разширим това още, Ботъл. Онова хлапе, дето падна в дупката… Пратихме Смайлс да я извади. Тунел, завива нагоре — и навън. Иманярски тунел. Всички деца са навън…
— Кътъл, това е капитанът. Адюнктата сигурно е пратила да ни търсят.
— Нелогично е.
— Прав си — изсумтя Фарадан Сорт. — Те тръгнаха. Само аз съм. И Синн.
— Оставили са ви?
— Не. Дезертирахме. Синн знаеше — знаеше, че сте живи. Не ме питайте обаче как.
— Брат й е тук долу — рече Кътъл. — Ефрейтор Шард.
— Жив?
— Така мислим, капитане. Колко дни минаха?
— Три. Четири нощи, ако броиш пробива. Хайде, без повече въпроси. И си пазете очите.
Закърти отново в дупката и задърпа разхлабените парчета тухла и камък. Вечерният въздух нахлу, хладен и въпреки всичката прах — сладък в дробовете на Ботъл. Фарадан Сорт напъна един по-голям камък и мечът й се счупи. Низ проклятия на корелри.
— Мечът ви от Бурния вал ли беше, капитане? Съжалявам…
— Ти идиотът ли си бе?
— Но ножницата ви…
— Ножницата — да. Мечът към нея… остана един. Хайде, спести ми приказките. — И отново започна да кърти със счупения меч. — Проклет от Гуглата фаларийски боклук… — Грамадният камък изскърца, хързулна се надолу и повлече и капитана.
Тежко тупване някъде долу и нови ругатни.
Ботъл пропълзя през зейналия отвор, провря се и изведнъж се затъркаля надолу, падна тежко по корем.
Пое си дъх, надигна глава и… беше зяпнал в ботушите на капитана. Извъртя се, вдигна ръка и отдаде чест, отсечено.
— Справи се по-добре от предишния път, Ботъл.
— Капитане, аз съм Смайлс…
— Знаеш ли, войник, много добре направи, че взе половината товар, който трупнах на гърба на Смайлс. Ако не го беше направил, сигурно нямаше да преживеете толкова дълго…
Видя я как се обърна, чу я как изръмжа, после единият ботуш се вдигна, леко се измести встрани и надвисна…
… над неговия плъх…
… после полетя надолу, за да стъпче… и ръката му изхвърча светкавично, избута крака настрана в последния момент. Сорт залитна и викна:
— Какво правиш бе, идиот?!
Ботъл грабна плъхчето в шепи, легна по гръб и го притисна до гърдите си.
— Този път не, капитане. Това е моят плъх. Тя ни спаси.
— Зли, отвратителни твари.
— Не и тя. Не и Ю’Гатан.
Фарадан Сорт го зяпна.
— Ю’Гатан?
— Да. Току-що я нарекох така.
Кътъл се търтеше към тях.
— Богове, капитане…
— Млък, сапьор. Имате още сили… и по-добре… помогнете на другите да излязат.
— Слушам. — Той се обърна и се заизкачва обратно.
Ботъл се отпусна и притвори очи. Погали Ю’Гатан по гладката козинка. „Миличкото ми. Ето, вече си с мен. Ах, гладничка си ми — ще се погрижим за това. Скоро пак ще загладиш коремчето, обещавам ти, и ти, и рожбичките ти… богове, ще си имаш малки, нали? Няма проблем. За вашия вид храна винаги има…“
Усети, че Смайлс е застанала над него. Беше го зяпнала.
Отвърна й със смутена усмивка, зачуден колко ли е чула, колко ли е успяла да схване.
— Всичките мъже сте боклуци.
„Да бе, седнал съм да се чудя.“
Кашляха, плачеха, ломотеха несвързано, лежаха и седяха около Геслер. Той стоеше прав и се мъчеше да ги изброи — имената, лицата им, умората бе замъглила всичко. Видя Шард със сестра му, Синн, гушнала се беше в прегръдката му като бебе и спеше дълбоко, някакъв потрес имаше в широко отворените му, невиждащи очи. До него беше Тюлип — изподран, изгорен, но беше изпълзял навън, без да се оплаче, и сега седеше на един камък, смълчан и целият в кръв.
Кръмп се беше навел и къртеше с камък някакво парче стопено злато и олово с тъпа усмивка на грозното си лице. А Смайлс я бяха заобиколили децата — изглеждаше адски нещастна от цялото това внимание и Геслер много добре я разбираше.