Ботъл ги беше измъкнал. С неговия плъх. Ю’Гатан! Сержантът поклати глава. Какво пък, защо не? „Точно сега всички сме поклонници на плъха. О, добре, проверката…“ Сержант Корд, с Иброн, Лимп и счупения му крак. Сержант Хелиан, със спуканата й, подута на две места челюст, едното око затворено, с полепналата й от кръв коса, тъкмо идваше насам — под грижовната опека на ефрейтора й Урб. Тар, Корик, Смайлс и Кътъл. Тавос Понд, Балгрид, Мейфлай, Флашуит, Солтлик, Хано, Шортноус и Масан Гилани. Белиг Харн, Мейби, Бретлес и Тъчи. Детсмел, Галт, Сандс и Лоуб. Сержантите Том Тиси и Балм. Уидършинс, Уру Хела, Рамп, Скант и Рийм. Троутслитър… Погледът на Геслер се извърна назад към Тар, Корик, Смайлс и Кътъл. „Дъх на Гуглата!“
— Капитане! Загубили сме двама!
Всички глави се обърнаха.
Ефрейтор Тар скочи, олюля се като пиян и рязко се обърна към стената.
Балм изсъска.
— Фидлър… и онзи пленник! Кучият син го е убил и сега се крие! Чака да се махнем!
Коураб беше извлякъл умиращия, докъдето можеше, и сега двамата с малазанеца бяха свършили. Тъмнината ги поглъщаше и той дори не беше сигурен дали е пълзял в правилната посока. Дали не бяха тръгнали на обратно? Не чуваше нищо… никого. Всичкото това теглене и бутане… напразно.
Все едно, вече не отиваха наникъде.
Край. Два скелета, погребани под един мъртъв град. Едва ли можеше да се намери по-подходяща гробница за воин на Апокалипсиса и малазански войник. Изглеждаше справедливо, поетично дори. Нямаше да се оплаква. А щом застанеше с този войник пред Портите на Гуглата, щеше да е горд със спътника си.
Толкова неща се бяха променили. Вече не вярваше в каузи. Убедеността беше илюзия, лъжа. Фанатизмът бе отрова за душата и първата жертва в неумолимия й, вечно удължаващ се списък бе състраданието. Кой можеше да говори за свобода, щом душата му е окована във вериги?
Смяташе, че вече — най-сетне — разбира Тоблакая.
А беше толкова късно. Това прозрение. „Ето, че умирам като мъдрец, а не като глупак. Има ли разлика? Нали все пак умирам.“
„Има. Усещам я. Тази разлика… Разкъсах веригите си. Разкъсах ги!“
Глуха кашлица, а след нея:
— Коураб?
— Тук съм, малазанецо.
— Къде… сме?
— В гробницата ни, уви. Съжалявам, нямам вече сили. Предаден съм от собственото ми тяло. Съжалявам.
Последва мълчание, а след него — тих смях.
— Все едно. Бях в безсъзнание — трябва да си го усетил. Другите къде са?
— Не знам. Влачих те. Бяхме изостанали. А сега сме изгубени. Съжалявам…
— Стига, Коураб. Влачил си ме? Това обяснява отоците. От колко време? Докъде?
— Не знам. Ден може би. Имаше топъл въздух, но после стана хладен — като че ли лъхаше навън и навътре, покрай нас, но кой лъх беше навътре и кой навън — не знам. А вече няма вятър.
— Ден? Луд ли си? Защо не ме остави?
— Ако го бях направил, малазанецо, приятелите ти щяха да ме убият.
— А, така значи. Знаеш ли, не ти вярвам.
— Прав си. Просто е. Не можех.
— Така бива.
Коураб затвори очи. Беше все едно. Сигурно вече бе ослепял. Чувал беше, че затворниците, оставени много дълго без светлина в подземните килии, ослепяват. Слепота, преди лудостта, но и лудостта идвала, рано или късно.
И ето, че чу някакви звуци. Приближаваха се… отнякъде. Чул ги беше и преди, поне няколко пъти, и за кратък миг с тях се примесиха и нещо като приглушени викове. Може би онова беше истина. Демоните на паниката идеха да вземат всички, един по един.
— Сержант, името ти Стрингс ли е, или Фидлър?
— Стрингс, когато лъжа, Фидлър — когато казвам истината.
— А, това е малазанска черта значи? Странно…
— Не е черта. Моя — може би.
— И как да те наричам?
— Фидлър.
— Добре. — „Навременен дар.“ — Фидлър. Мислех си. Ето ме тук, заклещен в капан. И все пак едва сега, мисля си, най-сетне се измъкнах от своя затвор. Смешно, нали?
— Адски весело, Коураб Билан Тену’алас… Какъв беше този звук?
— И ти ли го чу? — Коураб затаи дъх, вслуша се. Идваше към тях…
После нещо го докосна по челото.
Коураб изрева и се опита да се дръпне.
— Чакай! Проклет да си, чакай, казах!
Фидлър извика:
— Геслер?
— Да. Успокой проклетия си приятел, ако можеш.
Коураб се отпусна, сърцето му блъскаше като лудо.
— Загубени сме, малазанецо, съжалявам…
— Млъкни! Чуйте ме. Вие сте само на седемдесет крачки от тунел, който води навън — всички сме отвън, ясно? Ботъл ни изведе. Плъхът му ни изведе. Имаше едно свлачище, което ви преграждаше пътя — изрових го…