— Влязъл си пак? — попита удивено Фидлър. — Геслер…
— Вярвай ми, това беше най-трудното, което съм правил през живота си. Сега разбирам — или мисля, че разбирам — какво е преживял Трут, когато затича към двореца. Бездната да ме вземе, още треперя.
— Води ни тогава — каза Коураб и се пресегна назад отново да задърпа Фидлър.
Геслер понечи да изпълзи покрай него.
— Аз мога…
— Не. Аз го извлякох дотук.
— Фид?
— В името на Гуглата, Геслер, никога досега не съм бил в по-добри ръце.
8.
Сарканос, Ивиндонос и Ганат гледаха отгоре грамадите трупове, разпръснатите късове плът и натрошени кости. Едно бойно поле таи само изгубени сънища и призраците се вкопчват напразно в земята, без нищо да помнят, освен сетното място на своя живот, и е посърнал вече въздухът, щом е отминал грохотът на битката и са заглъхнали в мълчание последните стонове на издъхващите.
Нищо общо нямаше с тях това, ала все пак те гледаха. Никой не може да узнае мислите на Джагът, нито въжделенията им, ала се чу как заговориха.
— Общо взето, свършила е тази жалка приказка — каза Ганат. — И няма кой високо да развее пряпореца и да прогласи триумф на справедливостта.
— Мрачна е тази равнина — каза Ивиндонос. — А помня такива неща, неизказаната скръб, освен ако не си го съзрял.
— Не помниш достатъчно — каза Сарканос.
— Дръзко обвинение — рече Ивиндонос и оголи яростно бивните си. — Кажи ми за какво съм сляп? Кажи ми — каква по-голяма скръб съществува от онова, което виждаме пред себе си?
А Сарканос отвърна:
— Нататък лежат още по-мрачни равнини.
Има моменти, помисли капитан Гъноуз Паран, когато човек не може да вярва в нищо. Никоя хваната пътека не би може да промени бъдещето и бъдещето си остава все така неведомо, дори за боговете. Да долавяш тези течения, безредната врява на предстоящото, не носи нищо освен загуба на крепък сън и нарастващото подозрение, че всичките ти усилия да оформиш това бъдеще не са нищо освен заблуда.
Яздеше бързо, но се държеше далече от градчета и селца, където дебнеше Господарката, за да сее гибелните си семена, да сбира силата на отровена кръв и десет хиляди смърти в ръката си. Знаеше, че скоро този данък ще нарасне десеткратно. Но въпреки цялата му предпазливост вонята на смърт бе неизбежна, лъхаше непрестанно сякаш отникъде, колкото и голямо да беше разстоянието между него и обитаемите райони.
Каквато и да беше потребността на Полиел, беше огромна и го изпълваше със страх, защото той не можеше да разбере що за игра играе тя тук.
Там някъде, в Даруджистан, в Дома на Финнест, тази земя, известна като Седемте града, му се беше струвала толкова далече от центъра на нещата… от онова, което вярваше, че скоро ще се окаже центърът на нещата. И отчасти тъкмо тази загадка го беше отпратила по този път, за да се опита да открие как ставащото тук ще се разгърне в по-голямата схема. Ако изобщо съществуваше по-голяма схема, разбира се.
Също толкова вероятно беше, допускаше той, тази война между боговете да кипне във въртоп от хаос. Казали му бяха веднъж, че бил нужен Господар на Драконовата колода. Казали му бяха, че бил нужен той. Вече бе започнал да подозира, че още тогава е било много късно. Тази плетеница се разрастваше прекалено бързо, твърде объркана беше, за да я проумее чийто и да е ум.
„Освен може би Круппе, прочутата Змиорка на Даруджистан… богове, да можеше да е тук, на мое място, точно сега. Защо него не направиха Господар на Драконовата колода?“ А може би прословутият му апломб не беше нищо друго освен перчене, зад което истинският Круппе се свиваше в ужас?
„Представи си мислите на Раест…“ Паран се усмихна на този спомен. Беше ранно утро, когато нисичкият шишко почука на вратата на Дома Финнест, със зачервено лице, което грейна в блага усмивка към немрящия Джагътски тиран, щом му отвори и го зяпна отгоре с хлътналите си очи. Круппе замаха с ръце, гръмко заяви за някаква съдбоносна среща, после, кой знае как, се шмугна покрай стража на Азата, заклатушка се като тлъст паток по главния коридор и накрая се насади с доволна въздишка на плюшения стол до камината.
Неочакван гост на закуска; Раест като че ли нищо не можеше да направи по въпроса. Или не искаше. Джагътът типично не обели след това и дума по въпроса.
Така Паран се озова седнал срещу прословутия Круппе, опълчилия се срещу самия Каладън Бруд — шишкавия дребосък в изтърканата му жилетка, успял да разстрои плановете на най-могъщите асценденти на Дженабакъз — и го гледаше как яде. И яде. И в същото време, незнайно как, говори нонстоп.