— Круппе проумява скръбната дилема, м-да, несъмнено, на скръбния объркан Господар. Дважди скръбен? Не, скръбен трижди! Четирижди скръбен — ах, как употребата на тази ужасна дума кулминира! Тутакси спри, благородни ми Круппе, че току-виж си ни докарал до скръбен плач неспирен! — И вдигна мазен пръст. — Ах, но Господарят се удивлява, нали не грешим, как може човек като Круппе да знае всички тези неща? Какви неща, бихте попитали също тъй при първи шанс, от който шанс Круппе припряно би се възползвал с подобаващ отговор. Стига Круппе да има такъв отговор, сиреч. Ала уви! Той го няма и нима не е точно това най-удивителното от всичко?
— За Гуглата… — прекъсна го Паран.
— Точно така! За Гуглата естествено, о, вие сте гениален и следователно достоен за предостойната титла Господар на Драконовата колода и най-доверен приятел на Круппе! Гуглата, в самия център на събитията, о, да, и точно затова трябва да побързате, незабавно, към Седемте града.
Паран го зяпна объркано, зачуден коя съществена подробност е изтървал в този порой от думи.
— Какво?
— Боговете, драги ми, прескъпи приятелю на Круппе! Те са във война, нали? Ужасно нещо е това войната. Ужасни неща — това боговете. Двете заедно — ах, пренеприятнейши!
— Неприятн… какво? О, добре. Стига.
— Круппе добре. Стига.
— Защо Седемте града?
— Дори боговете хвърлят сенки, Господарю на Колодата. Но сенките какво хвърлят?
— Не знам. Богове?
Лицето на Круппе посърна.
— Ох-ох, какъв нелеп отговор. Вярата на Круппе в съмнителен приятел е разклатена. Разклатена? Не, разбита. Да — е. Виждаш ли колко е разбит Круппе? Не богове, не. Как може богове да бъдат хвърляни? Не отговаряй на това — такова е естеството на негласното съгласие досежно риториката. Досежно какво говореше Круппе? О, да. Круппе предизвестява за преужасни престъпления в Седемте града. Яйца са положени в полога и схеми се мътят! Една особено голяма черупка скоро предстои да се счупи, докато стигнеш, което значи, че кажи-речи вече е счупена, тъй че какво чакаш още? Всъщност, глупако глупав, ти вече си много закъснял, или ще си, дотогава, и ако не дотогава, то скоро, в предстоящия смисъл на думата. Скоро, следователно, трябва да тръгнеш, въпреки че е много късно — съветвам те да тръгнеш утре заран и да се възползваш от лабиринти и други пътища, колкото и нечестиви в своята непочтеност да са, за да ускориш безнадеждния си стремеж да пристигнеш. Навреме, и междувременно, и като му дойде времето, все пак ще пристигнеш, и тогава ще трябва да завървиш в изключителната сянка — между, ако смее Круппе да изрече такива ужасни думи — между живот и смърт, колебливата, мъглява метафора, тъй грубо и бездушно нарушавана от неща, които би трябвало да са по-благоразумни. Но ето, че измъчи с приказки ушите на Круппе, злоупотреби с щедростта на Круппе дотам, че коланът на панталоните му се скъса, и следователно изтощи огромния му интелект. — Надигна се и се потупа по шкембето. — Изключително приемливо ядене, макар че Круппе те съветва да уведомиш готвача си, че фурмите бяха направо мумифицирани — от личния склад на Джагъта, би предположил човек, нали, ъмм?
След време Паран стигна до извода, че в цялото това тресавище от словоохотливост все пак има някакъв смисъл. Във всеки случай — достатъчен, за да го уплаши и да го накара да проучи Драконовата колода по-задълбочено. А хаосът в нея се оказа по-ясно изразен, отколкото преди. И някъде по средата имаше някакъв смътен намек за път, за изход — може би просто въображаем, илюзорен — но все пак трябваше да опита, колкото и да го ужасяваше тази мисъл.
Не беше подходящият човек за това. Залиташе полусляп сред въртопа прииждащи сили и в един момент усети, че се бори да задържи дори илюзията за контрол.
Това, че видя Апсалар, му дойде като нечакан дар. Вече не беше момиче, но изглеждаше смъртно опасна, както винаги. Въпреки това там, в очите й, като че ли от време на време се долавяше нещо като човечност. Зачуди се какво ли е преживяла, откакто Котильон бе прогонен от нея извън Даруджистан — нещата извън онези, които пожела да му каже, и се зачуди дали ще завърши пътуването си, за да излезе в другия край преродена отново.
Надигна се на стремената и огледа на юг за издайническото блещукане, което трябваше да открои крайната му цел. Все още — само треперлива омара и голи хълмове, изгърбени над гладката като тепсия равнина. Седемте града бяха гореща, обжарена от слънцето земя и той реши, че и без мора не му харесва много.
Един от хълмовете изведнъж изчезна сред облак прах и разлетели се отломки, след това силен тътен разтърси земята и подплаши конете. Докато се мъчеше да ги укроти — особено коня, който яздеше, понеже той се възползва от удобния повод да поднови усилията си да го смъкне от седлото с подскачане и ритници — усети, че още нещо се затъркаля от разрушената могила.