Омтоуз Феллак.
Дръпна юздите и подкара в бавен тръс към порутения хълм.
Щом приближи, слухът му долови глухо трополене от недрата на гробната могила — защото си беше могила, — а когато се озова на трийсетина разтега от нея, от дупката изхвърча част от съсухрен труп и се затъркаля надолу през отломките. Най-сетне спря, едната ръка се вдигна треперливо и след миг отново се отпусна на земята. След частта от труп изхвърча череп с костен шлем и със сплетени кичури коса, заотскача и се затъркаля в прахта.
Паран дръпна юздите и се взря във високата мършава фигура, която се изкатери от могилата и бавно се изправи. Сиво-зеленикава кожа, провиснали дълги прашни снопове паяжина, броня със сребърни токи и плетена желязна ризница, от която висяха два дълги ножа в медни кании — единият почернял, другият зеленясал от патина. Облеклото, покривало някога тялото, отдавна беше изгнило.
Жена Джагът с дълга черна коса, стегната на опашка, стигаща до кръста й. Бивните й бяха обковани с потъмняло сребро. Тя бавно се огледа, погледът й най-сетне се спря на него. Кехлибарените вертикални зеници се взряха в Паран изпод тежко надвисналото чело. Тя се намръщи и попита:
— Що за същество си ти?
— Благовъзпитано — отвърна Паран и понечи да се усмихне. Беше заговорила на речта на Джагът и той я беше разбрал… незнайно как. Да не би това да беше един от многобройните дарове, дадени му по силата на това, че е Господарят? Или беше поради дългата близост с Раест и неговото безкрайно мърморене? Тъй или иначе, Паран се изненада, че отвърна на същия език. А това я накара да се намръщи още повече.
— Говориш на моя език като някой Имасс… стига някой Имасс да си беше направил труда да го научи. Или Джагът, на когото са извадили бивните.
Паран кимна към лежащата наблизо част от труп.
— Имасс като този ли?
Тя сви тънките си устни в подобие на усмивка.
— Оставен страж — беше изгубил бдителността си. Немрящите имат склонност да ги обзема отегчение и стават непредпазливи.
— Т’лан Имасс.
— Ако наблизо има други, скоро ще дойдат. Нямам много време.
— Т’лан Имасс? Няма, Джагът. Нито един няма наблизо.
— Сигурен ли си?
— Да. Почти. Освободила си се… защо?
— Нима свободата се нуждае от оправдание? — Тя изтупа прахта и паяжината от себе си и се загледа на запад. — Един от ритуалите ми беше разбит. Трябва непременно да го възстановя.
Паран помисли малко и попита:
— Обвързващ ритуал? Нещо или някой е бил затворен и също като теб сега търси свобода?
Тя като че ли остана недоволна от сравнението.
— За разлика от съществото, което затворих, аз нямам интерес да завладявам света.
О!
— Аз съм Гъноуз Паран.
— Аз съм Ганат. Изглеждаш окаяно, като недохранен Имасс — да ми се противопоставиш ли си тук?
Той поклати глава.
— Просто минавам оттук, Ганат. Желая ти късмет…
Тя изведнъж се завъртя и се взря на изток, кривна глава.
— Какво? Т’лан Имасс ли? — попита той.
Тя го погледна през рамо.
— Не съм сигурна. Може би… нищо. Кажи ми, има ли море на юг оттук?
— Имаше ли, когато ти… още не беше в могилата си?
— Да.
Паран се усмихна.
— Ганат, на юг оттук наистина има море и аз отивам точно натам.
— Тогава ще пътувам с теб. Ти защо отиваш натам?
— Да поговоря с някои хора. А ти? Нали каза, че бързаш да възстановиш ритуала?
— Да, но открих, че имам по-належащ приоритет.
— И той е?
— Да се изкъпя.
Твърде ояли се, за да могат да летят, лешоядите се пръскаха с възмутени крясъци, подскачаха и се клатушкаха тромаво с отпуснати криле, като оставяха зад себе си накълвани човешки тела. Апсалар забави стъпка, разколебана дали да продължи да крачи по тази улица, макар възбуденият грак и дърленето на хранещите се лешояди да идваше и от съседните улици и да свидетелстваше, че няма голям избор.
Селяните бяха измрели в мъки — никаква милост нямаше в тази чума, беше прорязала дълга пътека към портата на Гуглата. Подути жлези, които бавно затварят гърлото така, че да не можеш да вкусиш твърда храна, и стесняват въздушните проходи, с което всяко вдишване се превръща в ужасна агония. А отвътре газовете раздуват стомаха. Със запушен изход, накрая избухват и разкъсват обшивката, за да ги разядат отвътре киселините на самите жертви. Това, уви, бяха последните стадии на болестта. Преди това беше треската, толкова гореща, че мозъците се сваряваха, докарваха човек почти до лудост: състояние, от което — дори болестта по някакъв начин да спреше на мига — нямаше съвземане. Очите стават на слуз, ушите кървят, плътта при ставите се превръща в желе — това бе Господарката в цялата й противна слава.