Двете скелетни влечуги, придружаващи Апсалар, тичаха напред, забавляваха се да плашат лешоядите и току подскачаха сред рояците бръмчащи мухи. Но ето, че заситниха обратно, без почернелите полуизядени тела, които прескачаха, да ги притесняват.
— Не-Апсалар! Много си бавна!
— Не, Телораст — изпищя Кърдъл, — недостатъчно бавна!
— Да, недостатъчно бавна! Харесва ни това селище — искаме да си поиграем!
Повела за юздата кроткия кон, Апсалар тръгна по улицата. Двадесетина селяци бяха изпълзели тук по някаква неведома причина, навярно в някой последен жалък опит да избегнат неизбежното. Бяха измрели вкопчени едни в други в отчаяна свада.
— Можете да си останете тук колкото искате — каза тя на двете същества.
— А, това не може — възрази Телораст. — Ние сме твоя охрана в края на краищата. Твоите безсънни, вечно бдителни стражи. Ще стоим на стража над теб, колкото и болна и отвратителна да станеш.
— А после ще ти изкълвем очите!
— Кърдъл! Не й казвай това!
— Добре, ще я изчакаме, докато спи, разбира се. И се мята в треска.
— Точно. Тогава вече бездруго ще го иска.
— Знам, но вече минахме през две села, а тя още не е болна. Не го разбирам. Всички други смъртни са мъртви или умират, какво я прави толкова специална?
— Това, че е избрана от узурпаторите на Сянка — точно затова може така да се шляе, вирнала нос. Май ще трябва да почакаме, преди да можем да й изкълвем очите.
Апсалар подмина купчината трупове. Оттатък селото се издигаха овъглените останки на три отдалечени постройки. Ята врани кръжаха над селското гробище на близкия нисък хълм, със самотно дърво гулдинда. Още черни птици бяха накацали по клоните в злокобно мълчание. Няколко сковани набързо платформи свидетелстваха за някакъв ранен опит да се отдаде почит на мъртвите, явно бързо прекъснат. Десетина бели кози стояха в сянката на дървото и изгледаха Апсалар, щом продължи по пътя със скелетите Телораст и Кърдъл от двете й страни.
Нещо се беше случило там, далече на северозапад. Не, можеше да го определи по-точно. Ю’Гатан. Битка беше имало… и бе извършено ужасно престъпление. Жаждата на Ю’Гатан за малазанска кръв беше легендарна и Апсалар се боеше, че градът отново е пил, много.
Във всяка страна има места, свидетели на не едно сражение, на безкраен низ от кланета — и най-често такива места имат малко стратегическо значение в някакъв по-мащабен план или са съвсем незащитими. Сякаш самите камъни и пръстта се подиграват с всеки завоевател, оказал се достатъчно глупав, за да посегне на тях. Тези мисли бяха на Котильон. Той никога не се боеше да признае безсилието и насладата, с която светът се опълчва на човешкото високомерие.
Подмина последната изгоряла сграда и изпита облекчение, че е оставила вонята зад гърба си — с гниещи трупове беше свикнала, но нещо в тази противна миризма на въглен се прокрадваше като предчувствие в сетивата й. Свечеряваше се. Тя се качи отново на седлото и подръпна юздите.
Смяташе да опита през лабиринта на Сянка, макар да знаеше вече, че е твърде късно — нещо се беше случило в Ю’Гатан; в най-лошия случай щеше поне да огледа оставените рани и да потърси дирята на оцелелите. Ако имаше оцелели.
— Тя бленува за смърт — каза Телораст. — И е ядосана.
— На нас ли?
— Да. Не. Да. Не.
— Ах, тя отвори лабиринт! Сянка! Безжизнена пътека, лъкатушеща през безжизнени хълмове. Ще умрем от скука! Чакай, не ни оставяй!
Щом излязоха от ямата, разбраха, че ги очаква пир. Дълга маса, четири стола с високи гърбове в унтански стил, в средата канделабър с четири дебели свещи от пчелен восък, златистата светлина трепкаше над сребърните блюда, отрупани с малазански деликатеси. Мазна риба сантос от плитчините на Картуул, печена в глина, с масло и подправки; парчета мариновано сърнешко с мирис на бадеми по севернодаворианския обичай; бяла яребица от равнините на Сети, пълнена с горски плодове и билки; печена тиква и филе от далхонийска змия; задушени зеленчуци и четири бутилки вино: бяло от остров Малаз, от именията Паран, греяно оризово от Итко Кан; гъсто червено от Гриз и вино белак с оранжевия оттенък, от островите Напан.
Калам стоеше зяпнал щедрата гощавка, а Сторми само изсумтя, пристъпи, като вдигна облачета прах с ботушите си, седна на един от столовете и хвана гризийското червено.
— Е, много мило — отрони Бързия Бен и се отупа от прахта. — За кого обаче е четвъртият стол според вас?
Калам вдигна очи към надвисналото във въздуха туловище на небесната крепост.