— Предпочитам да не мисля за това.
Сторми пак изсумтя и се нахвърли на мръвките сърнешко.
— Подозираш ли — подхвърли Бързия Бен, щом седна, — че има някакво значение в избора, който ни е предложен? — Взе си алабастров бокал и си наля глътка паранско бяло. — Или просто иска да ни натрие носовете с това упадъчно разточителство?
— Моят нос си е добре — подхвърли Сторми, наведе глава и изплю кокала. — Богове, това мога да го изям сам! И току-виж съм го направил!
Калам въздъхна и се присъедини към тях.
— Добре, поне ни дава време да обсъдим нещата. — Забеляза подозрителния поглед на мага към Сторми. — Спокойно, Бързак, съмнявам се, че Сторми ще ни чуе — яде, та ушите му пукат.
— Ха! — изсмя се фалариецът, от устата му се разхвърчаха късчета месо и едно цопна в бокала на магьосника. — Сякаш давам нокът от кирливите крака на Гуглата за важните ви надувки! Ако искате да се наприказвате, докато устите ви посинеят, давай — няма да си губя времето със слушане я.
Бързия Бен взе една сребърна вилица за месо и деликатно извади мръвката сърнешко от бокала си. Отпи предпазливо, направи физиономия и изля виното. Напълни отново чашата и рече:
— Хм, не съм напълно убеден, че Сторми е безучастен към разговора ни.
Червенобрадият войник вдигна глава и малките му очи се присвиха притеснено.
— Не бих могъл да съм по-безучастен дори и да се опитам. — Посегна отново за бутилката червено. Бучката на гърлото му заподскача, докато отпиваше глътка след глътка.
— Този меч — подхвърли Бързия Бен. — Мечът на Т’лан Имасс. Как се озова у тебе, Сторми?
— Ха, сантос. Във Фалар само бедняците я ядат тази гадна риба, а картуулците я наричат деликатес! Кретени. — Взе една и заостъргва червеното мазно месо от глинената черупка. — Дадоха ми го. На отговорно пазене.
— Т’лан Имасс? — попита Калам.
— Аха.
— Значи който ти го е дал, смята да се върне за него?
— Стига да може.
— И защо един Т’лан Имасс ще ти дава меча си? Те обикновено ги използват. Често при това.
— Не и там, където замина, убиец. Това какво е? Птица някаква?
— Да — отвърна му Бързия Бен. — Яребица. Та накъде е заминал този Т’лан Имасс?
— Яребица. Това какво е, някакъв вид патица? Отиде в една дълбока рана в небето, да я запуши.
Магьосникът се облегна назад.
— Не го очакваш да се върне скоро значи.
— Ами, взе главата на един Тайст Андий със себе си и тя още беше жива — само Трут го видя това, другите Т’лан Имасс не, дори и гадателят на кости. С малки крилца — изненадах се, че това нещо изобщо може да лети. Не много добре, щом го хванаха, ха! — Довърши гризийското, хвърли бутилката и тя тупна в дебелия прах, а Сторми се пресегна за напанския белак. — Знаете ли к’ъв ви е проблемът на вас двамата? С’а ще ви кажа. Ще ви го кажа проблема. Вие двамата много му мислите, и си мислите, че с толкова мислене ще стигнете донякъде с всичкото това мислене, само че няма. Вижте, много е просто. Нещо, дето не го харесваш, ти се изпречи на пътя, убиваш го, и като го убиеш, преставаш да мислиш за него, и толкоз.
— Интересна философия, Сторми — рече Бързия Бен. — Но какво правиш, ако това „нещо“ е прекалено голямо, или са твърде много, или е по-гадно от тебе?
— Тогава го режеш до подходящия размер, маг.
— А ако не можеш?
— Тогава намираш някой друг, който го може. Може би накрая се избиват един друг и толкоз. — Махна с полупразната бутилка белак. — Мислите, че можете да правите планове за всичко? Кретени. Клякам и ви сера на плановете!
Калам се усмихна на Бързия Бен.
— Сторми май напипа нещо.
Магът се намръщи.
— С клякането ли?
— Не, с намирането на някой друг, който да ни свърши мръсната работа. Стари кучета сме в тия неща, а, Бързак?
— Само че става по-трудно. — Бързия Бен зяпна нагоре към небесната крепост. — Добре, чакай да помисля…
— О, сега я загазихме!
— Сторми, ти се напи — рече Калам.
— Не съм. Две бутилки вино не могат да ме напият. Не и Сторми, тц.
— Въпросът е следният — заговори магът. — Кой или какво е надвило К’Чаин Че’Малле първия път? И после, тази могъща сила жива ли е все още? Намерим ли отговорите на тези…
— Точно както казах — изръмжа фалариецът. — Приказвате, приказвате, приказвате и не стигате до едно проклето нещо.
Бързия Бен се отпусна примирено и потърка очи.
— Е, добре. Давай, Сторми, да чуем гениалните ти мисли.
— Първо, приемате, че тия гущерски неща са враг, преди всичко. Трето, ако легендите са верни, тия гущери сами са се надвили, тъй че за какво толкова се паникьосвате, в името на посраните гащи на Гуглата? Второ, адюнктата искаше да разбере всичко за тях и накъде са тръгнали, и тъй нататък. Е, небесните крепости не отиват никъде и ние вече знаем какво има в тях, тъй че си свършихме работата. Вие, тъпаци, искате да проникнете в една от тях — за какво? Изобщо не знаете за какво. И пето, това бяло вино ще го пиеш ли, маг? Щот’ оная оризова пикня няма и да я кусна.