Бързия Бен бавно се наведе над масата и хлъзна бутилката към Сторми.
Едва ли беше възможен по-изразителен жест на поражение, реши Калам.
— Хайде, да довършваме. Да се махаме от този проклет лабиринт и да се връщаме в Четиринадесета.
— Исках да обсъдим още нещо — каза Бързия Бен.
— Давай — подкани го добродушно Сторми и размаха кълка от яребицата. — Сторми е готов с отговорите, м-да.
— Чух някакви истории… малазански ескорт, който се сблъскал с флота загадъчни кораби край брега на Джени. Според описанието на врага приличат на Тайст Едур. Сторми, онзи ваш кораб как се казваше?
— „Силанда.“ Мъртва сган със сиво-зелена кожа, всички посечени на палубата, а капитанът беше нанизан на копие, закован за проклетия му от Гуглата стол в каютата му… богове подземни, ръката, която го беше хвърлила онзи…
— И глави… на Тайст Андий.
— Телата бяха долу, натискаха греблата.
— Онези със сивата кожа са били Тайст Едур — рече Бързия Бен. — Не знам, може би не трябва да ги свързвам, но нещо около тях ме изнервя. Откъде е дошла тази флота на Тайст Едур?
Калам изсумтя.
— Светът е голям, Бързак. Могли са да дойдат откъде ли не, някоя буря да ги е отклонила от курса, или да са били на някаква изследователска експедиция.
— Рейд по-скоро — каза Сторми. — Щом са нападнали така веднага. Все едно, там, където намерихме „Силанда“… там също беше имало битка. Срещу Тайст Андий. Кървава.
Бързия Бен въздъхна и отново потърка очи.
— Близо до Корал, по време на Панионската война, беше намерено тялото на един Тайст Едур. Беше дошло от дълбоките води. — Поклати глава. — Имам чувството, че не сме видели последния от тях.
— Селението на Сянка — каза Калам. — Някога е било тяхно и сега искат да си го върнат.
Магьосникът го изгледа с присвити очи.
— Котильон ли ти го каза това?
Калам сви рамене.
— Все до Сенкотрон стигаме, нали? Нищо чудно, че съм нервен. Тоя хлъзгав кучи син…
— Ташаци на Гуглата — изпръхтя Сторми. — Я ми я подай оная оризова пикня, като ще го сучете така. Сенкотрон не е страшен. Сенкотрон е просто Амманас, а Амманас е просто Келанвед. Както Котильон е Танцьора. Гуглата знае, императора го познаваме достатъчно добре. И Танцьора. Нещо кроят? Какво толкова. Те винаги кроят нещо, от самото начало. Казвам ви го и на двамата… — Спря да удари глътка от оризовото вино, намръщи се и продължи: — Като улегне всичката прах, ще блестят като перли върху купчина тор. Това богове, Древни богове, дракони, немрящи, духове и страшното пусто лице на самата Бездна — нищо няма шанс пред тях. За Тайст Едур ли държиш да се тревожиш, маг? Давай. Може и да са управлявали Сянка някога, но Сенкотрон ще им види сметката. Заедно с Танцьора. — Оригна се. — И знаеш ли защо? Ще ти кажа защо. Щот’ никога не се бият честно, затуй.
Калам погледна празния стол и бавно присви очи.
Залитаха, пълзяха, тътреха се през засипаното с бяла пепел корито — и всички се сбраха около седналия Ботъл. Небето — въртоп от звезди над главите им. Всички войници, без нищо да кажат, и всеки поред направи един нежен жест — пресегна се и с един пръст докосна по главичката плъха Ю’Гатан.
Много нежно, с голямо благоговение — а тя ухапваше всеки пръст и бойците рязко дръпваха ръка и съскаха проклятия.
Един по един, Ю’Гатан ухапа всички.
Понеже е гладна, обясни Ботъл, и бременна. Така им обясни. Или поне се опита, но никой така и не го слушаше. Дори като че ли им беше все едно. Ухапването й вече бе част от ритуала, цена в кръв, отплащане за помощта й.
На тези, които искаха да слушат, каза, че е ухапала и него.
Но не беше. Не и тя. Не и него. Душите им вече бяха неразривно свързани. А такива неща бяха сложни, дълбоки дори. Огледа замислено животинката в скута си. Дълбоки, да, това беше думата.
Погали я по главата. „Скъпото ми плъхче. Милото ми… ох! Проклета да си! Кучка!“
Отдолу го изгледаха черни лъскави очички. Мустакатото носле помръдна.
„Зли, отвратителни същества.“
Пусна гадинката долу — да ходи от някоя урва да скочи, все тая му беше. Плъхът обаче се сви до десния му крак, сгуши се и заспа. Ботъл огледа стъкмения набързо бивак. Никой не беше напалил огън. Смешно, по някакъв гаден начин.
Бяха се измъкнали. Още му беше трудно да го повярва. А Геслер се беше напъхал отново, за да излезе пак по някое време. С Коураб Билан Тену’алас — воинът мъкнеше Стрингс, после самият той рухна на земята. Ботъл чуваше хъркането му — не престана половината нощ.