Сержантът беше жив. Намазаният мед в раните му, изглежда, осигуряваше цяр, неотстъпващ на Висш Денъл, което доказваше, че медът съвсем не е обикновен — сякаш странните видения не бяха достатъчно доказателство. Все пак дори това не можеше да замени кръвта, която Стрингс беше загубил, а тази загуба на кръв трябваше да го е убила. Но въпреки това ето, че сержантът спеше, твърде изтощен, за да може да прави нещо друго, но все пак жив.
Ботъл съжаляваше, че и той не изпитва същата тази умора, носеща топлина и блаженство. Вместо това душевно изтощение изпъваше нервите му и образите се връщаха непрестанно, образи от кошмарното пътуване сред погребаните кости на Ю’Гатан. А с тях — и горчивият вкус на онези мигове, в които всичко изглеждаше загубено, безнадеждно.
Капитан Фарадан Сорт и Синн бяха донесли вода и храна, но колкото и вода да изпиеше, Ботъл не можеше да отмие вкуса на дим и пепел от устата си. И още нещо имаше, което го гореше отвътре. Адюнктата ги беше изоставила и с това беше принудила капитана и Синн да дезертират. Вярно, беше съвсем разумно да се приеме, че никой не е останал жив. Знаеше, че онова, което изпитва, е неоправдано, но все пак го глождеше.
Капитанът им беше казала за чумата, настъпваща към тях от изток, и за необходимостта армията да се задържи далече пред нея. Адюнктата беше изчакала, колкото бе могла. Ботъл разбираше всичко това. И все пак…
— Мъртви сме, знаеш ли — обади се Корик: седеше наблизо, кръстосал крака, със заспало до него дете.
— Ако сме мъртви, защо се чувстваме така ужасно?
— За адюнктата сме мъртви. Можем просто да… се разкараме.
— И къде да отидем, Корик? Полиел вилнее из Седемте града…
— Никаква чума не може да ни убие. Вече не.
— Ти какво, въобразяваш си, че сме безсмъртни ли? — Ботъл поклати глава. — Вярно, този ужас го преживяхме, но това нищо не значи. Гуглата да ме вземе, изобщо не значи, че следващото, на което се натъкнем, няма да ни убие на място. Може би се чувстваш неуязвим — към всичко, което светът тепърва може да хвърли срещу ни. Но повярвай ми — не сме.
— По-добре това, отколкото всичко друго — измърмори Корик.
Ботъл се замисли.
— Смяташ, че някой бог е решил да ни използва? Измъкнал ни е нарочно?
— Или е това, Ботъл, или твоят плъх е гений.
— Плъхът е само четири крачета и добър нос, Корик. Душата му беше обвързана. Към мен. Гледах през неговите очи, усещах всичко, което усещаше тя…
— А тя сънуваше ли, когато ти сънуваше?
— Е, това не знам…
— А избяга ли?
— Не, но…
— Значи е изчаквала. Да се събудиш. За да можеш отново да плениш душата й.
Ботъл не отвърна.
— Само да се опита някой бог да ме използва… ще съжали — тихо каза Корик.
— С всички тези фетиши, дето ги носиш по себе си, бих си помислил, че ще се зарадваш на вниманието.
— Грешиш. Това, което нося, не е за да търся благословията им.
— За какво са тогава?
— Да ме пазят.
— Всички?
Корик кимна.
— Правят ме невидим. За богове, духове, демони…
Ботъл се вгледа във войника в тъмното.
— Е, може би не действат.
— Зависи.
— От какво?
— Дали сме мъртви, или не.
Смайлс някъде наблизо се изсмя.
— Загубил си си ума, Корик. Нищо чудно, като е толкова малък, а и вътре беше толкова тъмно…
— Не като призраци и разни такива — изръмжа Корик. — Разсъждаваш като десетгодишна, Смайлс.
Ботъл неволно потръпна.
Нещо издрънча в камъка до Корик и той се сепна.
— Какво правиш, в името на Гуглата?
— Замеря те с нож — каза Ботъл. — Удивително, запазила е един за теб.
— Повече — обади се Смайлс. — И, Корик, не се целех в крака ти.
— Казах ти, че не си неуязвим — подхвърли Ботъл.
— Все пак съм… все едно.
„Все пак съм жив, искаше да кажеш. Но благоразумно го премълча.“
Геслер седна на земята пред капитана и въздъхна.
— Разнебитена пасмина сме. Но се съвземаме доста добре. Капитане, не знам какво ви е накарало да повярвате в Синн дотам, че да избягате от армията, но адски се радвам, че сте го направили.
— Всички бяхте под командването ми — отвърна тя. — След това много се отдалечихте. Направих всичко, което можех, за да ви намеря, но целият този дим и пламъците… — Извърна очи. — Не можех да оставя нещата така.
— Какви са загубите? — попита Геслер.
Тя сви рамене.
— Поне две хиляди. Попаднахме в капан. Юмрук Кенеб и Баралта, с около осем хиляди, бяха от другата страна на пролома — докато Синн не изтласка огъня, не ме питай как. Казват, че била нещо като Върховен маг. Нищо сбъркано нямаше у нея онази нощ, сержант, и не мислех, че е полудяла, когато се опита да се върне в града.