Геслер кимна, помълча малко и се изправи.
— Жалко, че не мога да заспя… и като гледам, май не съм единственият. Защо ли е така?
— Звездите, сержант — каза Фарадан Сорт. — Блестят.
— Да, може би е само това, и нищо друго.
— Нищо друго? Мисля, че е повече от достатъчно.
— М-да. — Погледна ухапаното на показалеца си. — И всичко заради един проклет плъх.
— Глупаци. Всички май ви е хванала чумата вече.
Геслер се сепна, после се усмихна.
— Само да се опита, кучката.
Балм изтърка последната спечена кал по лицето си и изгледа навъсено ефрейтора си.
— Детсмел, мислиш ли, че не чух как се молеше и ломотеше като побъркан долу? Опитваш се да ме избудалкаш, но не можеш. Колкото и да се опитваш, не можеш ме избудалка.
Детсмел, опрял гръб на един голям камък, му отвърна, без да отваря очи:
— Сержант, опитваш се, но ние знаем. Всички знаем.
— Какво знаете?
— Защо само приказваш и приказваш.
— За какво говориш?
— Радваш се, че си жив, сержант. И се радваш, че цялото ти отделение се измъкна читаво, единственото освен това на Фид, и на Хелиан може би, доколкото мога да кажа. Бяхме омагьосани, това е цялата работа. Скапано омагьосани, а ти все още не можеш да го повярваш. Е, и ние не можем, не разбираш ли?
Балм се изплю в прахта.
— Чуй си жалкия хленч само. Сантиментален боклук. Чудя се кой ме е проклел така, че още съм се лепнал за всички вас. Фидлър мога да го разбера. Той е Подпалвач на мостове. И боговете бягат, като видят Подпалвач на мостове. Но ти, ти си никой и това не мога да го разбера. Всъщност, ако го разбера…
„Урб. По-лош е от жреца, дето изчезна. Бившият жрец, как му беше името? Как изглеждаше? Изобщо не приличаше на Урб, в това съм сигурна. Но точно толкова подъл, измамен, също толкова гнил и зъл като името му, каквото там беше.“
„Вече не ми е ефрейтор, в това съм сигурна. Искам да го убия… о, богове, главата ме боли. Челюстта ми… зъбите ми се клатят.“
„Капитанът казва, че й трябвали още сержанти. Ами да го вземе него, с цялото там отделение, дето ще му го даде, ще се моля за тях и ще ги жаля. Това е сигурно. Само да не е при мен. Каза, че имало паяци и може да е имало, и може да не съм била в съзнание, за да не мога да полудея, а сигурно щях да полудея, но това не променя истината, от сигурно по-сигурно е, че са пълзели по мен. Навсякъде… още усещам малките им лепкави остри крачета, как се забиват в кожата ми. Навсякъде. А той просто ги е оставил да ме лазят.“
„Може пък капитанката да е донесла някоя бутилка. Може би, ако я повикам и й поговоря наистина мило, разумно, може да ме развържат. Няма да убия Урб. Обещавам. Можеш да го вземеш, капитане. Това ще й кажа. А тя ще се поколебае — аз бих, — но ще кимне после — тъпачка — и ще ги среже тези въжета. И ще ми даде бутилка, а аз ще я довърша. Ще я довърша и всички ще рекат, хе, всичко е наред. Ето, че се оправи.“
„И тогава ще му скоча на гърлото. Със зъби — не, те са разклатени, няма да свършат работа. Нож, нож трябва да намеря. Или меч. Мога да заменя бутилката за меч. Обратното съм го правила вече, нали? Половината бутилка. Другата половина ще я изпия. Половин бутилка — половин меч. Нож. Половин бутилка за нож. И тоя нож ще му го забия в гърлото, а после го връщам, за другата половина бутилка — ако съм достатъчно бърза, може да стане идеално. Взимам ножа и цялата бутилка.“
„Но тя първо трябва да ме развърже.“
„Щото нищо ми няма, всички го виждат. Кротка, замислена…“
— Сержант?
— Какво има, Урб?
— Мисля, че още искаш да ме убиеш.
— Какво те кара да мислиш така?
— Ами ръмжиш и скърцаш със зъби.
„Не ръмжа, няма начин. И не скърцам със зъби.“
„О, от това ли ме болят зъбите така? С това скърцане още повече съм ги разклатила. Богове, сънувала съм го това, как ми окапват зъбите. Кучият син ме удари. Същият е като онзи, дето изчезна, как се казваше де?“
— Ще ми се. — Флашуит въздъхна и намести туловището си в пясъка.
Мейфлай присви устни и намести носа си — не помнеше вече колко пъти го е чупила. Изпука, щом го раздвижи с пръсти, и звукът, кой знае защо, я задоволи.
— Какво ти се ще?
— Да знам някои неща.
— Какви?
— Ами, чуй само Ботъл. И Геслер, и Детсмел. Те са умни. Говорят си за разни работи, нали… Това ми се ще.
— Хм, толкова мозъци, пълно хабене, нали?
— Какво искаш да кажеш?
Мейфлай изсумтя.
— Флашуит, двете с тебе сме тежка пехота, нали? Заставаме в строй и не отстъпваме пред нищо. Всичко друго е без значение.
— Но Ботъл…
— Хабене, Флашуит. Те са войници, в името на Трийч. Войници. За какво му е мозък на един войник? Гледаш си войниклъка и не е добре да мислиш за други неща. Понеже почваш да имаш мнение и може да не искаш вече да се биеш толкова.