— Че защо да не искаш да се биеш повече заради някакво си мнение?
— Просто е, Флашуит. Повярвай ми. Ако войниците вземат да мислят твърде много за това, което правят, няма да искат да се бият.
— Добре де, а защо съм толкова уморена, обаче не мога да заспя?
— И това е просто.
— Тъй ли?
— Да. И не е от звездите. Чакаме да се вдигне слънцето. Всички искаме да го видим това слънце, щото изглеждаше, че няма да го видим повече.
— М-да. — Дълго, умислено мълчание, след което отрони: — Ще ми се.
— Сега пък какво ти се ще?
— Да бях умна колкото теб, Мейфлай. Толкова си умна, че нямаш никакви мнения, а т’ва е толкова умно, че ме кара да се чудя дали не се хабиш, като си в тежката, и всичко това… Войник.
— Не съм умна, Флашуит. Повярвай ми. И знаеш ли как го разбрах?
— Не. Как?
— Щото… там долу… двете с тебе, и Солтлик, и Шортноус и Уру Хела и Хано, ние, от тежката. Не се уплашихме, нито един от нас, така го разбрах.
— Че то не беше страшно. Само тъмно, и изглеждаше, че ще чакаме вечно Ботъл да ни измъкне, хм, малко досадно ставаше понякога, знаеш ли.
— М-да, а огънят уплаши ли те?
— Е, изгореното боли, нали?
— Много ясно.
— Това не ми хареса.
— И на мен.
— И какво мислиш, че ще правим всички сега?
— Четиринайсета ли? Не знам. Спасяваме света може би.
— М-да. Може би. Това ми харесва.
— И на мен.
— Ей, онова там не е ли слънцето?
— Ами, там, дето става по-светло, е изток, тъй че май да, то трябва да е.
— Страхотно.
Кътъл намери сержантите Том Тиси, Корд и Геслер на склона към западния път. Изгревът на слънцето като че ли не ги интересуваше много.
— Много сериозни сте нещо — каза сапьорът.
— Чака ни път, затова — отвърна Геслер.
— Адюнктата не е имала избор. Беше си огнен ад — няма как да е знаела, че ще има оцелели — да изпълзят отдолу целия този път.
Геслер погледна другите двама сержанти и кимна.
— Всичко е наред, Кътъл. Знаем. Не обсъждаме убийство или нещо такова.
Кътъл се загледа към бивака.
— На някои от войниците им се въртят други неща в главите.
— Да. Но докато свърши този ден, ще ги вкараме в пътя — каза Корд.
— Добре. Работата е, че… — Поколеба се, после се обърна към сержантите. — Мислех си за нещо. Кой, в името на Гуглата, ще ни повярва? По-скоро сякаш сме се спазарили с Кралицата на сънищата. Водим със себе си човек на Леоман в края на краищата. А и с капитана и Синн, като са дезертирали, хм, може да ни вземат всички за предатели или нещо такова.
— Не сме се спазарили с Кралицата на сънищата — отвърна Корд.
— Сигурен ли си?
Тримата го изгледаха мълчаливо. Кътъл сви рамене.
— Ботъл е странен тип. Знае ли човек, може да се е спазарил с някого. С Кралицата на сънищата или с може би с някой друг бог.
— Щеше да ни го каже, нали? — попита Геслер.
— Не знам. Потаен е, кучият му син. Проклетият плъх, дето ни нахапа всичките, нещо ме изнервя. Все едно че тая гадинка знаеше какво става, а ние — не.
— А бе нали е плъх — рече Том Тиси. — Не е питомен, защо да не пи ухапе?
— Чуй ме, Кътъл — заговори Геслер. — Имам чувството, че просто си си намерил нов повод за тревоги. Какъв смисъл има? Това, което ни чака сега, е дълъг път, а сме без броня, без оръжие и буквално без дрехи — слънцето ще ни опече всичките.
— Трябва да намерим някое село — каза Корд. — И да се надяваме чумата да ни е изпреварила, Гуглата да ни вземе.
— Видя ли, Кътъл — ухили се Геслер. — Ето ти го новия повод.
Паран започна да подозира, че конят му знае какво предстои: мяташе глава, цвилеше и биеше с копита, бореше се с юздите през целия път надолу. Пресноводното море беше неспокойно, тинестите вълни в залива лениво прииждаха и се разбиваха в избелелите от слънцето варовикови скали. Мъртви пустинни храсти полюшваха сухите си като скелети клони над разкаляните плитчини, насекоми бръмчаха навсякъде.
— Това не е древното море — промълви Ганат, щом се приближиха до брега.
— Не е — призна Паран. — Допреди половин година Рараку беше пустиня, каквато е била от хиляди години. След това стана… някакво прераждане.
— Няма да е вечно. Нищо не е вечно.
Той изгледа за миг жената Джагът. Беше се загледала в жълтеникавите води и това продължи десетина мига, после бавно закрачи надолу към плитчините. Паран върза конете, като едва избегна злобния опит на своя да го ухапе. После развърза походната торба и са захвана да стъкми бивака. Сухият плавей беше в изобилие и имаше и много изтръгнати из корен дървета, и скоро малкият огън вече се беше разпалил.