Щом свърши с къпането, Ганат се върна при него. Водата се стичаше по странно оцветената й гладка кожа.
— Духовете на дълбоките извори са се събудили — каза тя. — Сякаш това място отново е станало младо. Младо и диво. Не разбирам.
Паран кимна.
— Младо е, да. И наранимо.
— Да. Ти защо си тук?
— Ганат, може би ще е по-безопасно за теб да си отидеш.
— Кога започваш ритуала?
— Той вече започна.
— Странен бог си ти. Яздиш някакво жалко същество, което мечтае да те убие. Палиш огън, на който да си сготвиш храната. Кажи ми, в този нов свят всички ли богове са като теб?
— Не съм бог — отвърна Паран. — На мястото на древните Плочи на Крепостите — да ти призная, не съм сигурен дали са се наричали точно така — все едно, сега има Драконова колода, фатид, съдържащ Върховните домове. Аз съм Господарят на Колодата…
— Господар, също като Блудния?
— Кой?
— Господарят на Крепостите по мое време — отвърна тя.
— Е, тогава предполагам, че да.
— Той беше асцендент, Гъноуз Паран. Почитан като бог от Имасс, Баргаст и Трелл. Държаха му устата пълна с кръв. Никога не изпитваше жажда. Нито знаеше мир. Чудя се как е паднал.
— Мисля, че и аз бих искал да знам тази подробност — каза Паран, потресен от думите й. — Мен никой не ме почита, Ганат.
— Ще те почитат. Отскоро си се възнесъл. Дори и в този ваш свят, сигурна съм, поклонници няма да липсват — от онези, които отчаяно жадуват да вярват. А те ще изловят всички други и ще ги направят жертви. Ще ги режат и ще пълнят купи с невинната им кръв в твое име, Гъноуз Паран, и така ще търсят твоето благоволение, застъпничеството ти за праведната кауза, която ще измислят. Блудния мислеше да ги надвие, както навярно ще поискаш и ти, и така стана богът на промяната. Вървеше по пътя на неутралността, но го вкусваше с насладата на непостоянството. Врагът на Блудния беше скуката, застоят. Затова Форкрул Ассаил поискаха да го унищожат. И всичките му смъртни поклонници. — Замълча, след това добави: — Навярно са успели. Ассаил не се отклоняват лесно от избраната цел.
Паран не отвърна. В думите й имаше истини, които дори и той осъзнаваше, и тези истини тежаха, улягаха непредвидимо в душата му. Всички тежести се пораждаха от загубата на невинност. На наивност. Докато невинните копнееха да изгубят невинността си, онези, които вече я бяха изгубили, завиждаха на невинните и изпитваха скръб за това, което са изгубили. Никаква размяна на истини не беше възможна помежду им. Паран долавяше свършека на един вътрешен път и не изпитваше радост от това, че го съзнава, нито го радваше мястото, където се беше озовал. Не му допадаше това, че невежеството неизменно е свързано с невинността и че загубата на едното означава загуба и на другото.
— Но аз разтревожих ума ти, Гъноуз Паран.
Той вдигна смутено глава.
— Каза ми го… тъкмо навреме. За мое голямо съжаление, но все пак… — Сви отново рамене. — Може би така е най-добре.
Тя се извърна отново към морето и Паран проследи погледа й. Заливът беше потънал във внезапно затишие, макар белите гребени все така да разрошваха водите зад него.
— Какво става? — попита тя.
— Идват.
Последва далечен шум, извиращ като от дълбока кухина, и сиянието на залеза се замъгли, после лумна, все едно багрите на сто хиляди залези и изгреви се бяха сплели в небесна война. А хоризонтите се стесняваха тръпнещи в мрак, дим и вихрушки от пясък и прах.
Повърхността на залива се раздвижи, лениви облаци се надигнаха от дълбините му и ето, че покоят се разстла навън, на юг, над бурните морски води.
Ганат отстъпи назад.
— Какво си направил?
Приглушен, но усилващ се грохот и тътен, хлопот и далечно глухо гърлено ръмжене, звук на воинства в марш, ек на стегнати в плътни редици щитове, тимпанен ритъм на железни и бронзови оръжия, фургони, скърцащи по коловозите на разорани пътища, стени от конска плът и редици вдигнати пики, цвилене, изпълващо въздуха и заглъхващо, за да се извиси отново грохотът, по-силен този път и по-близо, и тропот на железни подкови — всичко това проряза бразда през залива, оставаше зад себе си блед кално-кафяв път, който извираше навън и се стапяше, потъваше в дълбините. Гласове, вече зовящи и гърлен рев, жалост и гняв, впримчен живот, и всеки иска да се отдели в неистовата жажда да заяви своето съществуване, неповторимото, онова с очи и глас. Отчаяни умове, вкопчени в спомени, които се откъсват като дрипави знамена с всяко бликване на изгубената кръв, с всяко смазващо поражение — войници, умиращи и умиращи…
Пред очите на Паран и Ганат избелели прогизнали пряпорци раздраха водната повърхност, копията се вдигнаха във въздуха и тиня закапа от тях — пряпорци, знамена, пики, понесли зловещи гниещи трофеи, издигащи се вече по цялата ивица на брега.