Дори в спомените на Котильон нямаше нищо за този облик на селението на Сянка, но това не беше необичайно. Като че ли съществуваха неизброими пластове и късовете на разбития лабиринт и бяха много по-обширни, отколкото можеше да се очаква. Селението бе в непрестанно движение, обвързано с някаква своенравна сила на преселение, движеше се безспирно през тленния свят. Небето горе беше оловносиво — онова, което минаваше за нощ в Сянка; а въздухът — душен и топъл.
Една от задните улички водеше към централния плосък хълм на Ерлитан, Джен’раб, свещения някогашен участък на Короната на Фалад, а сега — грамада от руини. Тя се отправи натам, приковала очи в извисяващите се почти прозрачни камари поломен камък. Уличката излизаше на площад, четирите стени бяха обрамчени със забити в тях железни пранги. Два чифта все още държаха оковани мъртви тела, изсъхнали и прашни, черепите, с олющена кожа, бяха отпуснати върху крехките кости на гърдите; едното тяло беше в края срещу нея, другото — в дъното откъм лявата стена. Близо до десния ъгъл на отсрещната стена имаше портал.
Обзета от любопитство, Апсалар се приближи до по-близката фигура. Не можеше да е сигурна, но като че ли беше Тайст, може би Андий, а може би Едур. Дългата права коса на трупа беше безцветна, избеляла от времето. Облеклото беше изгнило, останали бяха само няколко сгърчени ивици кожа и ръждясали парчета метал. Когато се надвеси над него, прахта до тялото се завихри и тя вдигна учудено вежди, щом пред очите й бавно се надигна сянката. Прозрачна кожа, костите — странно сияещи, изпито лице с хлътнали черни очи.
— Тялото е мое — изшепна сянката и кокалести пръсти задращиха във въздуха. — Не можеш да го имаш.
Езикът беше на Тайст Андий и Апсалар даже се изненада, че го разбира. Спомените на Котильон и знанието, скрито в тях, все още я стъписваха понякога.
— Че какво да правя с тялото? — попита тя. — Имам си свое в края на краищата.
— Не и тук. Виждам само един призрак.
— Аз също.
Май изненада сянката.
— Сигурна ли си?
— Умряла си отдавна. Стига тялото във веригите да е твое.
— Мое ли? Не. Поне не мисля така. Би могло и да е. Защо не? Да, мое беше, някога, много отдавна. Познавам го. Ти си призракът, не аз. Никога не съм се чувствала по-добре всъщност. Докато ти изглеждаш… зле.
— Все едно, нямам никакъв интерес да крада труп — рече Апсалар.
Сянката се пресегна и забърса провисналата бяла коса на трупа.
— Хубава бях, знаеш ли. Много ми се възхищаваха, много ме гонеха младите воини от племето. Навярно все още съм, и само духът ми е станал толкова… опърпан. Кое е по-видимо за смъртното око? Живата прелест на зрялата плът или нещастната отрепка, криеща се под нея?
Апсалар потръпна и извърна очи.
— Зависи. Поне така мисля. От това колко внимателно гледаш.
— И колко ясен е взорът ти. Да, съгласна съм. А красотата — тя отминава толкова бързо, нали? Но страданието, ах, страданието си остава.
Откъм другия труп, увиснал в оковите си, изсъска друг глас:
— Не я слушай! Кучко измамна, виж докъде я докарахме! По моя вина, а? О, не, аз бях честната. Всеки го знае това — и по-хубавата при това, не й позволявай да те убеждава в противното! Ела насам, скъпи ми призрако, и чуй истината!
Апсалар се изправи.
— Не аз съм призракът тук…
— Лицемерка! Нищо чудно, че предпочиташ нея пред мен!
Вече можеше да види другата сянка, близначна на първата, надвиснала над собствения си труп или поне над тялото, на което държеше като на свое.
— Как се озовахте двете тук? — попита Апсалар.
Втората сянка посочи първата.
— Тя е крадла!
— Ти също! — изсъска първата.
— Аз само те последвах, Телораст! „О, я да направим един взлом в Цитаделата на Сянка! Нали там няма никой в края на краищата! Може да си излезем неописуемо богати!“ Защо ти повярвах? Глупачка бях…
— Е — прекъсна я другата, — виж, за това поне и двете сме съгласни.
— Няма смисъл да стоите тук — каза Апсалар. — Труповете ви изгниват, но тези окови никога няма да ги пуснат.
— Ти служиш на новия господар на Сянка! — Второто привидение като че ли се беше възбудило ужасно. — Онзи нещастен, мазен, долен…
— Млъкни! — изсъска първото привидение, Телораст. — Той ще се върне да ни тормози още! Аз поне нямам никакво желание да го виждам пак. Нито ония проклети Хрътки. — Призракът се обърна към Апсалар. — Прелюбезни слуга на възхитителния нов господар, да отговоря на въпроса ти, ние наистина с удоволствие бихме напуснали това място. Но къде да отидем, уви? — Махна вяло с тънката си кокалеста ръка. — Извън града има ужасни същества. Коварни, гладни, безчетни! Виж, ако си имахме придружител…