Морето на Рараку връщаше своите мъртви.
Отзовало се на повика на един човек.
Бели, разсекли небитието костеливи ръце, стиснали дръжки от черно дърво, лакти под раздрана кожа и ръждясали ризници и след тях, надигнали се над водата — гнили шлемове и лица без плът. Човешки лица, на Трелл, на Баргаст, на Имасс и Джагът. „Расите и всичките техни расови войни. О, да можех да довлека всеки смъртен историк тук, на този бряг, да види настъплението ни в цялата му слава, да види нашия марш, марш на омраза и унищожение.“
„Колцина биха се опитали с цялото си усърдие да потърсят причини и оправдания? Каузи, престъпления и възмездия…“ Мислите на Паран се вцепениха, щом осъзна, че и той, също като Ганат, отстъпва назад, стъпка по стъпка, пред лицето на откровението. „О, тези вестоносци биха си навлекли толкова… гняв. И хули. А тези мъртви, о, как щяха да се смеят, разбрали добре защитната тактика на пълната атака. Мъртвите ни се надсмиват, надсмиват ни се и не е нужно да казват нищо…“
„Всички онези врагове на разума — но разумът не като сила или бог, не разумът в хладния му, критичен смисъл. Разумът само в най-чистата му броня, когато крачи напред, обкръжен от мразещите всякаква търпимост… о, богове подземни, изгубен съм, изгубен съм сред всичко това. Не можеш да воюваш с неразумието, както ще ти кажат всички тези мъртви — както го казват в самия този миг — убедеността е врагът.“
— Тези… — зашепна Ганат, — тези мъртви нямат кръв, която да ти дадат, Гъноуз Паран. Те няма да се кланят. Няма да те следват. Няма да бленуват за слава в очите ти. Свършили са те с всичко това. Какво виждаш, Гъноуз Паран, в тези зяпнали очни кухини, които някога са били очи? Какво виждаш?!
— Отговори — отвърна той.
— Отговори? — Гласът й бе станал хриплив от ярост. — На какво?
Без да отвърне, Паран се насили да пристъпи напред. Една крачка. После втора.
Първите редици стояха на самата линия между вода и бряг, пяна кипеше около костеливите им стъпала, а зад тях — хиляди и хиляди техни събратя. Стиснали оръжия от дърво, кост, рог, кремък, мед, бронз и желязо. Снаряжени в късове броня, кожа, плъст. Вече мълчаливи и неподвижни.
Небето отгоре бе притъмняло, ниско надвесено и затаено, сякаш някоя буря бе поела първия си дъх… за да го задържи.
Паран бавно огледа ужасяващия строй. Не беше сигурен как трябва да го стори това — не беше знаел дори дали призивът му ще успее. А сега… „Толкова са много.“ Окашля се и започна да извиква имената.
— Шанк! Еймлес! Рънтър! Деторан! Бъклънд, Хедж, Мълч, Тууз, Тротс! — И още и още имена, изстъргваше ги от паметта си, от спомените, всеки Подпалвач на мостове, за когото знаеше, че е умрял. При Корал, край Пейл, в Леса на Черния пес и леса на Мот, на север от Дженабарис и на североизток от Натилог — имена, които бе скрепил някога в главата си, докато проучваше — за адюнкта Лорн — набъбналата мрачна история на Подпалвачите на мостове. Извличаше имена на дезертьори, макар да не знаеше дали все още са живи, или вече са мъртви, дали са се върнали в лоното, или не. Онези, които бяха изчезнали в големите тресавища на Черния пес, изгубили се бяха след завземането на град Мот.
А когато свърши, когато вече не можеше да си спомни нито едно име повече, започна списъка отново.
После видя как една фигура в първата редица се разпадна, стопи се на мътно петно, а то се изсипа в плитката вода и бавно се отнесе. А на негово място се извиси мъж, когото познаваше, опърленото от пламъци лице се ухили — Паран със закъснение осъзна, че в жестоката усмивка няма никакъв смях, само спомен за предсмъртна гримаса. И ужасната рана, оставена от някакво оръжие.
— Рънтър — прошепна Паран. — Черен Корал…
— Капитане — прекъсна го мъртвият сапьор. — Какво търсите тук?
„Да можеше да престанат да ме питат това.“
— Трябва ми помощта ви.
Нови и нови Подпалвачи на мостове изникваха в първия ред. Деторан. Сержант Бъклънд. Хедж — изцапа от водата и каза:
— Капитане. Винаги съм се чудел защо сте толкова труден за убиване. Вече знам.
— Нима?
— Аха. Обречен си да ни мъчиш! Ха! Ха-ха!
Другите зад него започнаха да се смеят.
Стотици и стотици призраци, всички включени в този смях, звук, който Паран никога, никога не искаше да чуе отново. За щастие се оказа кратък, сякаш цялата армия изведнъж забрави повода засмях.
— Е — каза накрая Хедж. — Както виждаш, заети сме. Ха!
Паран изпъна ръка.
— Моля, не започвайте отново, Хедж.
— Типично. Хората трябва да умрат, за да развият истинско чувство за хумор. Знаеш ли, капитане, от тази страна светът изглежда много по-смешен. Смешен по един глупав, безсмислен начин, вярно…