— Стига, Хедж. Мислиш, че не усещам отчаянието тук? Всички вие сте в беда — нещо по-лошо, имате нужда от нас. От живите, и точно това не искате да признаете…
— Признах го съвсем ясно — отвърна Хедж. — На Фид.
— Фидлър?
— Да. Той не е много далече оттук, знаеш ли. С Четиринайсета.
— С Четиринайсета? Да не си е изгубил ума?
Хедж се подсмихна.
— За малко. Но се оправи, благодарение на мен. Засега. Не за първи път крачим сред живите, капитане, Богове подземни, да беше видял само как му накъдрихме косата на Корболо — на него и проклетите му Убийци на кучета — страхотна нощ беше, чакай да ти разправя…
— Не, не си прави труда. Трябва ми вашата помощ.
— Добре, така да бъде. С какво да ти помогнем?
Паран се поколеба. Трябваше да стигне дотук, но сега, след като вече бе дошъл, това беше последното място, където искаше да е.
— Тук… В Рараку, в това море… има един проклет портал. Между кошмара, от който идвате, и моя. Трябвате ми, Хедж, за да призовем… нещо. От другата страна.
Множеството призраци се присви стъписано и въздухът лъхна над морето.
Друг мъртъв Подпалвач на мостове, магът Шанк, попита:
— Кого имаш предвид, капитане, и какво искаш да направи?
Паран погледна през рамо Ганат, после отново извърна глава към тях.
— Нещо се е измъкнало на свобода, Шанк. Тук, в Седемте града. Трябва да бъде убито. Унищожено. — Замълча. — Не знам, може би тук има същности, които биха могли да го направят, но нямам време да ги търся. Разбирате ли, това… нещо… се храни с кръв, и колкото повече кръв изпива, толкова по-силно става. Най-тежката грешка на Първия император, опитът му да сътвори своя версия на Древен бог — знаете го, нали? За какво — за кого — говоря. Знаете… То е тук, на свобода, неоковано и избива…
— О, избива и още как — каза Хедж. — Пуснаха го на свобода, под оброк, после и кръвта си му дадоха — кръвта на шестима Върховни магове, жреци и жрици на Безименните — глупаците се принесоха в жертва сами.
— Защо? Защо ще пускат Дежим Небрал на свобода? Какви оброци са му наложили?
— Просто още един път. Може да ги изведе там, където са искали, може и не, но Дежим Небрал вече е свободен от клетвите си. И вече просто… избива.
Шанк попита, с тон, изпълнен с подозрение:
— И кой точно ви трябва, капитане? Да убие проклетото нещо?
— Мога да се сетя само за една… същност. Същата, която го направи първия път. Шанк, искам да ми намерите Дерагот.
9.
Ако небесен гръм може да бъде уловен и затворен в камък, и всичките му ярки последствия бъдат отнети от времето, и десетки хиляди години бъдат заделени, за да терзаят и дращят по този изтерзан образ, то първото спиране на погледа върху него ще разкрие ужасния му смисъл. Такива бяха мислите ми тогава, такива са и сега, макар десетилетия да изтекоха от мига, когато очите ми за последен път се спряха върху онази трагична руина, тъй страстна беше древната й претенция за величие.
Беше отмил повечето засъхнала кръв и след това дълго беше гледал как спадат отоците. Ударите по главата, разбира се, бяха по-проблематични и от тях беше дошла треската, а с треската демоните в ума бяха легион, битките безкрайни и нямаше отдих от тях. Просто жарта на войната, но накрая и това беше отминало — и малко преди обяд на втория ден видя как очите се отвориха.
Объркването трябваше да изчезне бързо, но се задържа и това, реши Таралак Вийд, бе точно както го очакваше. Наля чаша билков чай, докато Икариум бавно се надигаше.
— Заповядай, приятелю. Дълго беше в несвяст.
Джагът взе калаената чаша, изпи я и я подаде за още.
— Жажда, да — отрони разбойникът грал и напълни отново чашата. — Нищо чудно. Загуба на кръв. Треска.
— Бихме ли се?
— Да. Внезапна, необяснима атака. Д’айвърс. Конят ми беше убит и ме хвърли от седлото. Когато се свестих, беше ясно, че си прогонил нападателя ни, но един удар в главата те беше довел до несвяст.
Замълча, след което добави:
— Имахме късмет, приятелю.
— Боят. Да. Това си го спомням. — Нечовешкият поглед на Икариум се взря в очите на Таралак Вийд — питащ, търсещ.
Гралът въздъхна.
— Това се случва често напоследък. Не помниш, нали, Икариум?
— Ммм… не съм сигурен. Спътник…
— Да. Вече от много години. Твоят спътник. Таралак Вийд, някога от племето грал, но вече заклет в по-висша кауза.
— И тя е?
— Да вървя редом с теб, Икариум.
Джагът зяпна в чашата в ръцете си.
— Вече от много години, казваш. По-висша кауза… не го разбирам. Аз съм… нищо. Никой. Изгубен съм… — Вдигна очи и повтори: — Изгубен съм. Нищо не знам за по-висша кауза, която да те накара да оставиш своя народ. Да вървиш редом с мен, Таралак Вийд. Защо?