Гралът си плю в дланите, разтърка ги и приглади косата си назад.
— Ти си най-великият воин, който светът е виждал някога. Но си прокълнат. Да бъдеш, както каза, изгубен завинаги. И затова трябва да си имаш спътник, който да ти напомня за великата задача, която те чака.
— И каква задача е това?
Таралак Вийд се изправи.
— Ще разбереш, когато дойде времето. Тази задача ще ти се разкрие толкова ясно, така съвършено, че ще разбереш, че си бил създаден — от самото начало, — за да дадеш отговор. Жалко, че не мога да ти помогна повече, Икариум.
Погледът на джага обходи малкия бивак.
— А, виждам, че си прибрал лъка ми и меча.
— Да. Достатъчно ли се оправи за път?
— Да, поне така мисля. Макар че съм… гладен.
— Имам пушено месо в торбата. Можем да ядем по пътя.
Икариум бавно стана.
— Да. Наистина изпитвам някаква спешност. Все едно… все едно, че съм търсил нещо. — Усмихна се на грала. — Може би собственото си минало…
— Когато откриеш какво търсиш, приятелю, цялото знание за миналото ти ще се върне у теб. Така е предречено.
— А. Добре, приятелю Вийд, имаме ли някаква посока наум?
Таралак вдигна багажа си.
— На север и на запад. Търсим дивия бряг срещу остров Сепик.
— Спомняш ли си защо?
— Инстинкт, както каза ти. Чувството, че си… длъжен. Довери се на тези инстинкти, Икариум, както си правил и в миналото. Те ще ни преведат, каквото и да се изпречи на пътя ни.
— Защо трябва нещо да се изпречва на пътя ни? — Джагът окачи меча си, взе чашата и допи последните капки чай.
— Имаш врагове, Икариум. Дебнат ни, дори и в този миг, затова не можем повече да се бавим тук.
Икариум вдигна лъка, пристъпи да подаде чашата на грала и промълви:
— Ти си ме пазил, Таралак Вийд. Чувствам… чувствам, че не заслужавам такава вярност.
— Не е голямо бреме, Икариум. Вярно, липсва ми жената, децата ми. Племето ми. Но не можеш да се отдръпнеш от такава отговорност. Правя каквото съм длъжен. Ти си избран от всички богове, Икариум, за да освободиш света от голямо зло, и знам в сърцето си, че няма да се провалиш.
Воинът въздъхна.
— Да можех само да споделя вярата ти в моите способности, Таралак Вийд.
— Е’напата Н’апур — това име не разбужда ли спомените ти?
Икариум се намръщи и само поклати глава.
— Град на злото — обясни Таралак. — Преди четири хиляди години — с един като мен, който стоял до рамото ти — ти извади страховития си меч и тръгна към залостените му врати. Пет дни, Икариум. Пет дни. Толкова ти трябваха, за да убиеш тиранина и всеки войник в онзи град.
Ужас се изписа на лицето на Икариум.
— Аз… Какво съм направил?
— Разбра необходимостта, Икариум, както си я разбирал винаги, когато се изправиш пред такова зло. Разбра също, че на никого не трябва да се позволи да носи спомена за онзи град. И защо беше необходимо да убиеш всеки мъж, жена и дете в Е’напата Н’апур. Да не оставиш никого да диша.
— Не. Не съм бил длъжен. Таралак, не, моля те — няма такава ужасна необходимост, която да ме принуди да извърша такова клане…
— Ах, скъпи ми спътнико — отвърна с безкрайна скръб Таралак Вийд. — Това е битката, която си длъжен да водиш винаги, и тъкмо затова някой като мен трябва да е на твоя страна. Да те придържа към истината за света, истината за собствената ти душа. Ти си Убиецът, Икариум. Вървиш по Кървавия път, но този път е прав и верен. Най-хладното правосъдие, но чисто. Толкова чисто, че и ти се ужасяваш от него. — Отпусна ръка на рамото му. — Хайде, можем да поговорим повече по пътя. Изричал съм тези думи много и много пъти, приятелю, и всеки път ти си един и същ, съжаляваш с цялото си сърце, че не можеш да избягаш от себе си, от онова, което си. Уви, не можеш, и затова трябва за сетен път да се научиш да бъдеш твърд.
— Врагът е зъл, Икариум. — Той въздъхна. — Лицето на света е зло. Ето защо, приятелю, твоят враг е…
Воинът извърна глава и Таралак Вийд едва чу шепота му:
— Светът.
— Да. Ще ми се да можех да скрия тази истина от теб, но нямаше да мога да твърдя, че съм твой приятел, ако направех такова нещо.
— Нямаше, вярно. Добре, Таралак Вийд, нека, както казваш, поговорим за това по пътя си на запад. Към брега срещу остров Сепик. Да, чувствам, че… там има нещо. Очаква ни.
— Трябва да си готов за това — каза гралът, а Икариум кимна.
— Ще бъда, приятелю.
Всеки път завръщането беше по-трудно, по-мъчително и много, много по-несигурно. Имаше неща, които уж трябваше да го улеснят. Първо — това, че знаеш къде си бил, второ — че знаеш къде трябва да се върнеш. „Връщане към… здравомислието?“ Но Хеборик Призрачните ръце вече нямаше ясна представа какво е здравомислието, как изглежда, какво е на допир, на мирис. Възможно бе да не го е знаел никога.