Скалата беше кост. Пръстта — плът. Водата беше кръв. Множество наслоени утайки, превърнали се в пластове, а върху тези пластове — още и още, и още, докато се сътвори свят, докато всичката тази смърт стане годна да удържи нозете ти там, където стоиш, и да се вдига, за да срещне всяка твоя стъпка. Здраво ложе, на което да лежиш. Толкова за света. „Смъртта ни крепи.“ А сетне бяха диханията, които изпълваха, което правеха въздуха, издуващите и отпускащи гърдите утвърждения, бележещи потока на времето като резки по дъгата на един живот, на всеки живот. Колко ли от тези дихания бяха последни? Последното издъхване на звяр, на насекомо, растение, на човек, с мътната ципа, забулваща гаснещите очи? Тогава как, как можеше изобщо някой да вдишва този въздух в дробовете си? Щом знае колко е изпълнен със смърт, колко наситен е с покруса и поражение?
Този въздух го задавяше, изгаряше гърлото му, вкусът му бе като на най-люта киселина. Разтваряше го и го поглъщаше, докато не се превърне само в… утайка.
Колко млади бяха неговите спътници. Нямаше как да са разбрали мръсотията, по която, в която, през която газеха. И която поемаха в себе си, за да изхвърлят отново част от нея, примесена този път със собствената им гнусота. А когато спяха, всяка нощ, бяха като някакви празни неща. Докато Хеборик се бореше да надвие ужасното знание, че светът вече не диша. Не. Вече не. Светът се давеше.
„И аз се давя с него. Тук, в тази прокълната пустиня. В пясъка, зноя и прахта. Давя се. Всяка нощ. Давя се.“
Какво можеше да му даде Трийч? Този дивашки бог с ненаситния му глад, страсти и нужди. С безумната му жестокост, сякаш можеше да върне и отново да вдиша всеки дъх в зверските си дробове и с това — да се опълчи на света, на стареещия свят и неговия смъртен потоп. Грешно беше избран, всички призраци му казваха това — не с думи, но с непрестанното си тълпене, с надигането си, със смазващите си обвинителни погледи.
А имаше и още. Шепотите в сънищата му, гласовете, надигащи се умолително от море от нефрит. Той беше странникът, дошъл сред тях; направил беше нещо, което никой друг не беше правил досега: проникнал бе в зеления затвор. И те му се молеха, молеха го да се завърне. Защо? Какво искаха?
Не искаше отговори на тези въпроси. Искаше да върне този прокълнат нефритов дар, тази чужда сила. Искаше да я запокити обратно в пустошта и да се свърши.
Да се вкопчи в това означаваше да опази разума си. Ако този страдалчески живот можеше да се нарече здравомислие. „Давя се, давя се и все пак… тези проклети котешки дарби, това гъмжило от усещания, толкова щедри, толкова великолепни… чувствам как се мъчат да ме изкусят. Да ме върнат в този мимолетен свят.“
На изток слънцето пълзеше бавно към небето, като резец на огромен железен меч, току-що изваден от наковалнята. Загледа се в червеното сияние, прорязало мрака, и се зачуди на странното усещане за заплаха, стаило предутринния въздух.
Откъм купчината одеяла, където спеше Сцилара, се чу стон, а след него:
— Край на блажената отрова.
Хеборик потръпна, пое си дълбоко дъх и бавно въздъхна.
— Коя ще да е тази блажена отрова, Сцилара?
Нов стон. Тя бавно се надигна.
— Боли ме, старче. Гърбът, бедрата, навсякъде. И сън не ме хваща — както и да се наместя, ми е неудобно, а и трябва да пикая непрекъснато. Това… това е ужасно. Богове, защо го правят жените? И не спират, и не спират — полудели ли са всички?
— Би трябвало да го знаеш по-добре от мен — отвърна Хеборик. — Но ще ти кажа, мъжете не са по-малко необясними. В това, което мислят. В това, което правят.
— Колкото по-рано изхвърля този звяр от себе си, толкова по-добре — рече тя и сложи ръце на издутия си корем. — Само ме виж, отпуснала съм се цялата. Навсякъде. Отпусната плът.
Другите също се събудиха, Фелисин зяпна Сцилара ококорено — с разкритието, че е бременна, доскоро беше изпитвала преклонение. Изглежда, бе дошъл ред на разочарованието. Кътър стана да разпали огъня. Демонът не се виждаше никакъв. Сигурно беше излязъл на лов.
— Ръцете ти изглеждат особено зелени тази сутрин, старче — подхвърли Сцилара.
Той не си направи труда да потвърди наблюдението й. Достатъчно добре усещаше чуждия напор.
— От призраците е — отвърна той. — Ония отвъд булото, от самите дълбини на Бездната. О, как плачат. Сляп бях някога. Да можех сега да съм глух.
Изгледаха го странно — както правеха често, след като проговореше. Истини. Неговите истини, онези, които те не можеха нито да видят, нито да проумеят. Все едно. Знаеше каквото знаеше.