— Днес ни очаква един огромен мъртъв град. Жителите му са били избити. Всички. От Икариум, преди много време. На север е имало друг град — град побратим. Когато чули какво се е случило, дошли тук, за да видят сами. И тогава, млади мои приятели, решили да погребат Е’напата Н’апур. Целия град. Погребали го непокътнат. Хиляди години са изтекли и ветровете и дъждовете вече са разровили този дебел покров. Старите истини отново са оголени.
Кътър сипа вода в калаеното котле, окачено на куката, провиснала от желязна тринога.
— Икариум. Пътувах с него по едно време. С Маппо и Фидлър. — Намръщи се. — И с Искарал Пъст, оня побъркан пор. Разправяше, че бил Върховен жрец на Сянка. Върховен жрец! Ако това е най-доброто, което може да направи Сенкотрон… — Кътър поклати глава. — Икариум беше… хм… ами, беше трагичен, предполагам. Но си мисля, че… не би нападнал един град без причина.
Хеборик се изсмя горчиво.
— Момче, причини на този свят колкото щеш. Кралят залостил портите и отказал да го пусне. Твърде много мрачни приказки съпътстват името на Икариум. Някакъв войник на бойниците изстрелял предупредително стрела. Рикоширала от един камък и забърсала левия крак на Икариум, после се забила дълбоко в гърлото на спътника му — горкият кучи син се удавил в собствената си кръв — и гневът на Икариум се отприщил.
— Щом не е имало оцелели, откъде знаеш всичко това? — попита Сцилара.
— Призраците бродят наоколо — отвърна Хеборик. Махна с ръка. — Тук някога е имало ферми, преди да настъпи пустинята. — Огледа ги с усмивка. — Всъщност днес е пазарен ден и пътищата — само аз мога да ги видя — са пълни с ръчни колички, каруци с волове, мъже и жени. Деца и кучета. От двете страни джелепи потропват с криваците си да подкарат стадата си овци и кози. От бедните стопанства най-близо до града старици излизат с кошовете си да събират торта за нивите си.
— Виждаш ли всичко това? — прошепна Фелисин.
— Да.
— Сега?
— Само глупците мислят, че миналото е невидимо.
— А тези призраци, те виждат ли те? — попита Фелисин.
— Може би. Онези, които ме виждат, хм, те знаят, че са мъртви. Другите не знаят и не ме виждат. Осъзнаването на смъртта е ужасно нещо; те бягат от него, връщат се към илюзията си — тъй че се появявам и изчезвам, не съм нищо повече от мираж. — Хеборик се изправи. — Скоро ще се приближим до самия град и там ще има войници, и тези призраци ще ме видят, о, да, и ще въззоват към мен. Но как мога да отвърна, като не разбирам какво искат? Зоват ме, като в признание…
— Ти си дестраянтът на Трийч, Тигъра на лятото — каза Кътър.
— Трийч беше Първи герой — отвърна Хеборик. — Соултейкън, спасил се от Избиването. Като Риландарас и Риктер, Толен и Денесмет. Нима не разбираш? Тези призрачни войници — те не са почитали Трийч! Не, техният бог на войната е бил от Седмината, които един ден стават Светите. Един от облиците на Дессимбелакис, нищо повече. Аз не съм нищо за тях, Кътър, но те няма да ме оставят на мира!
Кътър и Фелисин се присвиха от избухването му, но Сцилара се беше ухилила.
— Смешно ли ти е? — попита я той сърдито.
— Да. Виж се. Бил си жрец на Финир, а сега си жрец на Трийч. И двамата — богове на войната. Хеборик, колко лица според теб има богът на войната? Хиляда. А в старите векове? Десетки хиляди? Всяко проклето племе, старче. Все различни, но един и същ. — Запали лулата си, димът замъгли лицето й, и продължи: — Не бих се изненадала, ако всички богове са просто аспекти на един бог и цялата тази борба е просто доказателство, че този единствен бог е побъркан.
— Побъркан? — Хеборик се разтрепери. Усещаше как сърцето му блъска като някакъв освирепял демон на вратата на душата му.
— Или може би просто объркан. Всичките тези дърлещи се негови поклонници, всичките убедени, че тяхната версия е вярната. Представи си да приемаш молитви от десет милиона вярващи и нито един от тях не вярва в същото, в което вярва коленичилият до него. Представи си всичките Свещени книги, нито една от които не съвпада в нищо с другите, но всички настояват, че те са словото на единствения бог. Представи си две армии, които се унищожават взаимно, и двете — в името на същия този бог. Кой не би се побъркал от всичко това?
— Е — промълви Кътър в тишината, възцарила се след думите на Сцилара. — Чаят е готов.
Сивожаб клечеше на една плоска скала над тях и ги гледаше. Коремът му беше пълен, но пък дивата коза все още подритваше вътре. „Мрачно. Не се погаждат. Трагичен списък, повтарян апатично. Издута от дете прелест е измъчена от болки и дискомфорт. По-млада прелест се чувства стъписана, уплашена, самотна. Ала навярно ще отхвърли нежна утеха, предложена от обожаващ Сивожаб. Угрижен убиец обзет от нетърпение, а за какво — не знам. И ужасен жрец. Ах, какво злощастно съжителство! Каква нерадост! Отчаяние! Навярно мога да избълвам коза обратно, че да споделим въпросна чудесна храна. Чудесна, още ритаща храна. Айй, какво ужасно храносмилане!“