— Сивожаб! — подвикна отдолу Кътър. — Какво правиш там?
„Приятел Кътър. Дискомфорт. Разкаяние за рогата.“
Дотук, прецени Сеймар Дев, знаците на картата се бяха оказали точни. От трънлив пущинак до равнини, а сега — най-сетне — петна широколистна гора, разхвърляни между блатисти долчини и упорити останки от истинска степ. Два, може би три дни още път на север и щяха да стигнат леса.
Тази дива земя се делеше от пътуващи на малки дружини ловци на бедерини. Видели бяха такива дружини отдалече и се бяха натъквали на следи от биваци, но беше ясно, че дивите номади не държат да се срещат с тях. Едва ли беше изненадващо — Карса Орлонг беше достатъчно плашещ, яхнал своя джагски кон, с настръхналите оръжия и зацапаната с кръв бяла кожа, заметната на широките му рамене.
С наближаването на обраслите с трепетлика земи стадата бедерини се бяха пръснали на по-малки групи. Нямаше много смисъл в преселението на тези огромни зверове, доколкото Сеймар Дев можеше да прецени. Вярно, сухият горещ сезон беше към края си и нощите ставаха хладни, достатъчно, та листата на дърветата да станат ръждивочервени, но зимата на Седемте града изобщо не беше люта. Повече дъжд може би, макар че и той рядко стигаше навътре в сушата — в края на краищата Джаг Одан на юг си оставаше непроменен.
— Мисля, че това е някакъв древен спомен — каза тя.
— На мен по-скоро ми прилича на гора, жено — изсумтя Карса.
— Не, тези бедерини — големите изгърбени туловища ей там, под дърветата. Мисля, че някакъв древен инстинкт ги води на север в тези гори. От време, когато зимата е навявала сняг и вятър.
— Дъждовете ще направят тревата тучна, Сеймар Дев — отвърна теблорът. — Идват тук, за да трупат тлъстина.
— Това звучи доста разумно. Браво на ловците обаче.
Преди няколко дни бяха минали покрай място на голямо клане. Част от стадо бедерини беше заделена и подкарана към ръба на стръмна урва. Четири-пет дузини ловци се бяха събрали и сечаха месо, жените поддържаха огньовете за опушване и нанизваха на шишове едрите късове месо. Полудиви псета — по-скоро вълци, отколкото псета всъщност — подгониха Сеймар Дев и Карса, когато се доближиха прекалено, и тя видя, че са без кучешки зъби — сигурно им ги бяха извадили като малки, но те и така представляваха достатъчна заплаха и двамата предпочетоха да не се приближават повече.
Впечатлиха я тези диви племена, живеещи тук сред пущинаците. Подозираше, че нищо не се е променило за тях от хиляди години; о, железните оръжия и сечива бяха довели до някаква форма на търговия с по-цивилизованите народи на изток, но коне не използваха, което й се стори странно. Но пък впрягаха кучетата в шейни от два пръта. И използваха предимно кошове вместо делви от печена глина, което беше обяснимо, след като пътуваха пеш.
Тук-там самотни високи дървета се издигаха сред степта и всичките като че ли бяха средоточие на някакъв култ към духове, ако се съдеше по фетишите, навързани по клоните, еленовите рога и бедеринските черепи, набити в чаталите — някои бяха толкова стари, че дървото беше израснало около тях. И близо до дърветата — самотни стражи — винаги имаше гробище, издигнати дървени платформи и увити в кожа трупове на тях, и, разбира се, грачещите по клоните врани.
Карса и Сеймар избягваха да нарушават границите на тези свети места. Сеймар подозираше, че за теблора щяха да са добре дошли малко боеве, колкото да убият скуката от пътуването. Но въпреки цялата си войнственост Карса Орлонг се беше оказал добър спътник, макар и мълчалив и склонен към размисъл. Но каквото и да го терзаеше, нямаше нищо общо с нея, нито пък беше склонен да си го изкарва на нея — рядко и ценно качество сред мъжете.
— Мисля си — изведнъж каза той и я сепна.
— За какво, Карса Орлонг?
— Бедерините и онези ловци, в подножието на пропастта. Двеста мъртви бедерина най-малко, а те ги оголваха до кокал и след това варяха и кокалите. А ние ядем само зайци и от време на време — по някоя сърна. Мисля си, Сеймар Дев, че и ние трябва да си убием някой бедерин.
— Не се заблуждавай, Карса Орлонг. Много по-бързи са, отколкото изглеждат. И пъргави.
— Да, но са стадни животни.
— Какво от това?
— Мъжкарите ще се грижат повече да опазят десет женски и телетата им, отколкото за една женска, отделена от другите.