Той вече беше извадил нож и клекна сред блатната вода до кравата.
— Ако искаш…
„Варварски кучи син… какво пък, не трябваше и да очаквам нещо друго, нали?“
— Добре де, все пак това месо ще ни трябва — в земята с камъни и езера на север оттук безспорно ще има дивеч, но не толкова обилен и много по-неуловим.
— Аз ще взема кожата на бика — рече Карса, докато срязваше корема на бедерина. Вътрешностите се изсипаха. Наоколо вече бръмчаха стотици насекоми. — Искаш ли кожата на кравата, Сеймар Дев?
— Защо не? Ако някой ледник падне отгоре ни, поне няма да замръзнем.
Той я погледна през рамо.
— Ледниците не падат, жено. Те пълзят.
— Зависи кой ги е направил, Карса Орлонг.
Той се озъби.
— Легендите за Джагът не ме впечатляват. Ледът винаги е бавно движеща се река.
— Ако вярваш в това, Карса Орлонг, значи знаеш много по-малко, отколкото си мислиш.
— Цял ден ли смяташ да седиш на този кон, жено?
— Докато намеря сухо място за бивака, да.
„Гледай, каза той. И преди го е казвал, нали? Някакъв племенен обичай има в това. Е, добре, гледах. Както и онзи дивак, дето се криеше в сенките, в другия край на поляната. Дано местните не се чувстват собственици на тези бедерини. Иначе приключенията ни ще са безкрайни и на Карса сигурно ще му хареса. Колкото до мен, най-вероятно ще съм мъртва, докато това не свърши.“
„Е, малко е късно за такива тревоги.“
А после се зачуди на колцина прежни спътници на Карса Орлонг са им минавали през главите подобни мисли. Преди теблорът отново да се окаже сам на пътя си.
Разядените зъбери на рида мятаха плетеница от сенки по скалната издатина малко по-долу, а в тези сенки пет чифта змийски очи се взираха надолу към виещата се стена прах по равнината. Търговски керван, седем фургона, две карети, двадесет души конна охрана. И три бойни кучета.
Доскоро бяха шест, но три бяха усетили миризмата на Дежим Небрал и нали си бяха глупави същества, спуснаха се да убият Т’ролбарала. Успели бяха да намерят д’айвърса и кръвта им сега пълнеше коремите на петте останали звяра.
Треллът беше зашеметил Дежим Небрал. Да прекърши един от вратовете му — това не беше по силите дори за Тартено… а един се беше опитал, преди много време. След това да довлече другия, да го хвърли през ръба на урвата, за да издъхне долу сред назъбените канари. Тази дързост беше… непростима. Изтощен и ранен, Дежим Небрал избяга от мястото на засадата и скита полуобезумял от гняв и болка, докато не се натъкна на дирята на този керван. Колко дни и нощи бяха изтекли, нямаше представа. Имаше го само глада, нуждата да се изцери — и тази неотменна потребност изпълваше ума на д’айвърса.
И ето, че спасението вече бе тук, пред Дежим Небрал. Достатъчно кръв, за да наплоди нови на мястото на онези, които бе загубил в засадата; може би достатъчно, за да сътвори и още един, осми.
Щеше да удари по здрач, в мига, в който керванът спреше за нощувка. Първо щеше да избие охраната, после останалите кучета, а накрая тлъстите слаби създания, возещи се в жалките си карети. Търговеца с неговия харем смълчани деца, оковани едно за друго и тътрещи се след каляската. Търговец в смъртна плът.
На Дежим Небрал почти му прилоша. Такива отвратителни същества бе имало и по време на Първата империя и покварата така и не беше изчезнала. Щом обаче наложеше властта си над тази земя, над осквернителите на плът щеше да се въздаде ново правосъдие. Дежим щеше да се храни първо с тях, а после — и с други престъпници: с убийците, с насилниците на безпомощните, с хвърлячите на камъни, с мъчителите на духа.
Създателят му беше замислил той и неговият вид да са стражите на Първата империя. Оттук — и смешението на кръв, за да е силно, богоподобно чувството за това съвършенство. Твърде силно, разбира се. Т’ролбарал нямаше да търпят властта на несъвършен господар. Не, щяха да властват те, защото само така можеше да се въздаде истинска справедливост.
Справедливост. И… разбира се… естествен глад. Нуждата ковеше свои закони и тези закони бяха неотменими. Щом наложеше своята власт, Дежим Небрал щеше да сътвори равновесие между двете господстващи сили в душата на д’айвърс, а ако смъртните глупци страдаха под бремето на тази справедливост — така да е. Заслужаваха истината за своята вяра. Заслужаваха острите като нокти ръбове на възхваляваните от самите тях достойнства. Достойнствата не бяха само думи, бяха оръжия. И беше повече от справедливо оръжията да се обърнат срещу своите владелци.
Сенките вече се спускаха от стръмнината тук, в завета на гаснещото слънце. Дежим Небрал ги последва надолу, пет чифта очи, един ум. И всичко това съсредоточено в едно, неумолимо едно.