Нито беше чак толкова здраво, нито особено вярно, а и неохотата му да съдейства забави значително работата с ваденето на Маппо Рънт, така че вече съвсем се беше стъмнило, когато Искарал Пъст издърпа трелла от цепнатината и го извлече на равния откос пясък.
Двете лоши счупвания в лявата ръка бяха най-малкото от ужасните наранявания на грамадния Трелл. Счупени бяха и двата крака, а единият ръб на цепнатината беше отпрал парче кожа и плът от гърба на Маппо — оголеното месо вече гъмжеше от личинки, а провисналата тъкан явно не можеше да се изцери, посивяла в средата и почерняла и замирисала на гнило по краищата. Искарал Пъст я отряза и я хвърли в пукнатината.
След това се наведе и се вслуша в дишането на трелла. Плитко, но бавно — още ден без грижи и щеше да е умрял. Но и с грижи можеше да умре.
— Билки, приятелю — заговори Висшият жрец, щом почна да почиства раните. — И мазила на Висшия Денъл, еликсири, отвари, мехлеми, лапи… дали не забравих нещо? Не, мисля, че не. Вътрешни рани, о, да, счупени ребра, цялата тази страна. Толкова вътрешно кървене, но явно недостатъчно да те убие на място. Забележително. Ти си почти толкова инат, колкото слугата ми тук. — Вдигна глава. — Ей, звяр, бързо да вдигнеш шатрата и да ни напалиш огън! Направи го и може и да те нахраня, а ако не, хи-хи, да се нахраня с теб…
— Идиото с идиото! — Викът проехтя в тъмното от едната му страна и след миг Могора се появи от сумрака.
„Сумракът, да, това обяснява всичко.“
— Какво правиш тук, дърто?
— Спасявам Маппо, разбира се.
— Какво? Аз вече го спасих!
— От тебе го спасявам! — Тя се дотътри до него. — Каква е тая стъкленица в ръката ти? Това е отрова от паралт! Проклет идиот, ще го убиеш с това! След всичко, което е изтърпял!
— Паралт ли? Вярно, жено, паралт е. Ти дойде и се канех да го изпия.
— Видях, че се справи с оня Т’ролбарал, Искарал Пъст.
— Видя? — Замълча и наведе глава. — Обожанието й вече е пълно! Как би могла да не ме обожава? Аз съм си вече почти за обожание. Тя затова ме е последвала чак дотук. Не може да ми се нарадва. Все едно и също с всички — просто не могат да ми се нарадват…
— Най-могъщият Върховен жрец на Сянка — прекъсна го Могора, докато вадеше разни целебни мазила от торбата си, — не може да оцелее без добра жена до него. Като си нямаш добра, имаш си мене, тъй че свиквай, магьоснико. Хайде, дръпни се, че да мога да се погрижа за този беден окаян Трелл.
Искарал Пъст се дръпна.
— И сега какво да правя аз? Безполезен ме направи, жено!
— Това е лесно, мъжо. Вдигни бивака.
— Вече казах на мулето да го направи.
— То е муле, идиот такъв… — Думите й бързо заглъхнаха, щом забеляза мигащата светлина от огън от едната страна. Обърна се и огледа голямата платнена шатра, опитно изпъната, и ограденото с камъни огнище, на което под триногата вече вреше котле с вода. Мулето стоеше наблизо и зобеше от торбата си овеса. Могора се намръщи, поклати глава и се върна към работата си. — Погрижи се за чая тогаз. Да си полезен.
— Аз бях полезен! Докато не дойде ти и не обърка всичко! Най-могъщият Върховен жрец в Седемте града няма нужда от жена! Всъщност това е най-малкото, което му трябва!
— Ти не можеш един забрал нокът да изцериш, Искарал Пъст. Този Трелл има черна отрова в жилите. Ще ни трябва повече от Висш Денъл за това…
— О, пак се почна! Вещерските ти глупости. Висшият Денъл ще надвие черната отрова…
— Сигурно, но мъртвата плът ще си остане мъртва, ще е сакат, полупобъркан, сърцата му ще отслабнат. — Замълча и го изгледа навъсено. — Сенкотрон те прати да го намериш, нали? Защо?
Искарал Пъст се усмихна мило.
— О, сега пък ми е подозрителна, нали? Но няма да й кажа нищо. Само намек, най-скромният намек за огромните ми знания. О, да, познавам аз ума на скъпия ми бог — извратен, хаотичен, лукав ум, и още как. Всъщност толкова много знам, че думи нямам — ха, виж я само как подозрително е присвила тези черни оченца като бръмбари, все едно смее да е наясно за дълбокото ми невежество по всички неща, свързани с моя прескъп видиотен бог. Смее и се кани открито да ме предизвика. И аз да рухна пред този удар, разбира се. — Замълча, усмихна се мило, разпери ръце и каза: — Скъпа ми Могора, Върховният жрец на Сянка трябва да има своите тайни, скрити дори от жена му, уви. Ето защо те моля да не ме притискаш по този въпрос, че да не те сполети капризният гняв на Сенкотрон…
— Ти си пълен глупак, Искарал Пъст.
— Нека да си мисли така — рече той и придружи думите си с кикот. — Ето, че ще се чуди защо съм се изсмял — не, не изсмял, а изкикотил, което, общо взето, е още по-притеснително. В смисъл, прозвуча като кикот, тъй че трябваше да е било, макар да го опитвам или чувам за пръв път, между другото. Докато едно кискане, е, щеше да е друго. Обаче не съм достатъчно дебел за кискане, уви. Понякога ме е яд…