Искарал помисли да възрази, но се отказа. Вмъкна се в шатрата.
А отвън се чу:
— Ти ли дуднеш така, Искарал?
„О, я млъкни!“
Лостара Юил отвори очи.
До каменен сводест портал с гръб към нея стоеше загърната в сиво наметало фигура. Грубо иззидани стени, оформящи кръгла камера, и Лостара — положена върху олтар в центъра. Пред фигурата струеше лунна светлина и като че ли се хлъзгаше видимо. Сякаш луната отвън се спускаше от небето.
— Какво… — понечи да попита тя, но се закашля неудържимо, защото рязка болка прониза дробовете й. Съвзе се, примига да махне сълзите от очите си, огледа се отново.
Той вече се беше обърнал към нея.
„Танцьорът на Сянка. Богът. Котильон.“
Сякаш в отговор на първоначалния й въпрос, той заговори:
— Не знам. Някакво дръзко чародейство, някъде сред пустинята. Лунната светлина беше… открадната. Признавам, че никога не бях виждал такова нещо.
Докато го изричаше, спомените на Лостара се върнаха на порой. Ю’Гатан. Огньове навсякъде. Изпепеляващ зной. Жестоки изгаряния — о, как крещеше от болка плътта й…
— Какво… какво е станало с мен?
— А, това ли имаше предвид? Моите извинения, Лостара Юил. Е, с две думи, измъкнах те от пожара. Вярно, рядкост е един бог да се намеси, но Т’рисс първа изрита вратата…
— Т’рисс?
— Кралицата на сънищата. Създаде прецедента. Повечето ти дрехи бяха изгорели — извинявам се, ако новите се окажат не по твоя вкус.
Тя погледна грубата тъкан, покриваща тялото й.
— Риза на послушница — каза Котильон. — Ти си в храм на Рашан, таен. Изоставен с въстанието, мисля. Намираме се на левга и половина от доскорошния Ю’Гатан, на около четиридесет разтега северно от пътя за Сотка. Храмът е добре прикрит. — Махна с облечената си в ръкавица ръка към арката. — Това е единственият изход и вход.
— Защо… защо си ме спасил?
Той се поколеба.
— Ще дойде време, Лостара Юил, когато ще се изправиш пред избор. Ужасен избор.
— Какъв избор?
Тоя я изгледа за миг, после попита:
— Колко дълбоки са чувствата ти към Перла?
Тя се сепна. После сви рамене.
— Моментно увлечение. Мина, за щастие. Освен това напоследък той е неприятна компания.
— Това мога да го разбера — отвърна Котильон малко загадъчно. — Ти ще трябва да избираш, Лостара Юил, между своята вярност към адюнктата… и всичко, което представлява Перла.
— Между адюнктата и императрицата? Но това е безсмислено…
Той вдигна ръка да я прекъсне.
— Не си длъжна да решаваш веднага, Лостара. Всъщност бих те посъветвал да не бързаш. Засега те моля само да обмислиш въпроса.
— Какво става? Какво знаеш, Котильон? Да не би да замисляш отмъщение срещу Ласийн?
Той повдигна вежди.
— Не, нищо такова няма. Всъщност аз не съм пряко замесен в този… ъъ, проблем. Поне засега. Истината е, че само предвиждам определени неща, някои от които може и да се случат, други — не. — Извърна отново лице към арката. — До олтара има храна. Изчакай до съмване и тогава излез. Долу на пътя. Там ще намериш… приятни спътници. Версията ти е следната: успяла си някак да излезеш от града, след това, заслепена от пушека, си се спънала, ударила си си главата и си загубила съзнание. Когато си се свестила, Четиринадесета вече си е била отишла. Паметта ти е разстроена, разбира се.
— Така си е, Котильон.
Той се подсмихна.
— Боиш се, че вече си ми длъжница, Лостара Юил. И че един ден ще дойда при теб и ще поискам да си платиш дълга.
— Не правят ли точно така боговете?
— Някои от тях. Но виждаш ли, Лостара Юил, това, което направих за теб преди четири дни в Ю’Гатан, беше моето отплащане, за дълг, който ти дължах.
— Какъв дълг?
Около Котильон вече се трупаха сенки и тя едва успя да чуе отговора му:
— Забравяш. Веднъж те гледах как танцуваш…
След което изчезна.
А след него се изсипа лунна светлина, като живак.
Тихо похъркване откъм шатрата. Могора седеше на един плосък камък на пет крачки от тлеещия огън. Ако се беше събудил, Искарал Пъст щеше да въздъхне облекчено. Луната се беше върнала на мястото си. Не че я беше местила всъщност. Това вече щеше да е доста трудно, а и щеше да привлече твърде много внимание. Но беше извлякла от силата й, малко, за миг, достатъчно, за да предизвика по-дълбокото изцеряване, от което имаше нужда треллът.
Някой пристъпи от сенките. Бавно обиколи в кръг отпуснатия в сън Маппо, после спря и я погледна.
Тя се навъси, рязко кимна към шатрата.
— Искарал Пъст ви е Магът на Върховен дом Сянка.
— Впечатляващо лечение, Могора — отбеляза Котильон. — Ти естествено разбираш, че тази дарба може всъщност да е проклятие, нали?