— Накъде отиваш, Апсалар? — попита Калам.
Тя повдигна вежда.
— Ами, с вас, разбира се.
Не й беше трудно да забележи, че това не ги зарадва, но поне не възразиха. Колкото до нея, това бе идеалният завършек на тази част от пътуването й. Защото съвпадаше с най-неотложната задача — крайната цел за убийство. Единствената, която не можеше да бъде пренебрегната.
Винаги беше знаела, че Котильон е изключително коварен кучи син.
— Е, добре — каза сержант Хелиан, — кой от вас двамата иска да е новият ми ефрейтор?
Тъчи и Бретлес се спогледаха.
— Какво? — попита Тъчи. — Ние? Но ти вече си имаш Балгрид и Тавос Понд. Или даже…
— Това е моето ново отделение и аз решавам тези неща. — Изгледа с присвити очи останалите войници. — Балгрид е маг. Както и Тавос Понд. — Намръщи се и на двамата. — Не обичам магове, винаги изчезват точно когато искаш да ги попиташ нещо. — Погледът й се плъзна по последните двама. — Мейби е сапьор и това говори достатъчно, а Лютс е лечителят ни. Така остават… — Хелиан отново се обърна към близнаците. — Само вие двамата.
— Чудесно — каза Тъчи. — Аз ще съм ефрейтор.
— Почакай — намеси се Бретлес. — Аз искам да съм ефрейтор! Няма да приемам заповеди от него, сержант. Абсурд. Имам си мозък, тъй де…
Тъчи изсумтя.
— Явно не знаеш какво да правиш с толкова мозък и затова го хвърляш на вятъра.
— Ти си дебел тъп лъжец, Тъчи…
— Млък! — Хелиан посегна за меча си. Но се сети и вместо него извади ножа. — Още една дума и ще се порежа.
Отделението я зяпна.
— Аз съм жена, ясно? Така се разправяме с мъжете ние. Всички сте мъже. Само ме ядосайте и ще го забия тоя нож в ръката си. Или в крака. Или ще си отрежа едната цица. А вие, кучи синове, ще трябва да го преглътнете. До края на дните си ще живеете с това, че сте били такива задници, че сте накарали Хелиан да се осакати.
Никой не проговори.
Усмихната, Хелиан прибра ножа в канията.
— Добре. Е, Тъчи, Бретлес, реших. И двамата сте ефрейтори. Точка.
— Но ако искам да заповядам на Бретлес…
— Е, не можеш.
Бретлес вдигна пръст.
— Чакай, ами ако дадем различни заповеди на другите?
— Не се притеснявай за това — рече Мейби. — Бездруго хич няма и да ви слушаме. И двамата сте тъпаци, но щом сержантът иска да ви направи ефрейтори — чудесно. Все ни е тая. От тъпаци се получават добри ефрейтори.
— Добре — заяви Хелиан и стана. — Сега всички да стоите на място и не се размотавай, капитанът иска да сме готови за марш. — Остави ги и тръгна умислена нагоре към билото.
Капитанката й беше взела Урб и го беше направила сержант. Лудост. Явно старото правило за тъпаците, от които се получават добри ефрейтори, се разширяваше и за сержанти, но нищо не можеше да направи по въпроса. Можеше да иде да го убие, но щеше да си навлече голяма неприятност. Урб беше едър, в края на краищата, и къде щеше да скрие трупа? Поне тук наоколо — нямаше къде.
Трябваше да намерят някое село. Можеше да си продаде ножа… не, това нямаше как да стане, щеше само да развали заканата й и отделението можеше да се разбунтува. Освен ако следващия път не добавеше и нокти към възможните оръжия — да си извади едното око примерно, нещо такова. Огледа си ноктите… „О, че то почти ги няма. Ужас…“
— Виж я само — каза Мейби. — Каза ни да не се размотаваме, а тя какво прави? Размотава се. Тръгнала към билото, за какво? Хе, гледа си ноктите. О, ама те са изгризани! Богове, имаме си истинска жена за проклет от Гуглата сержант…
— Тя не е истинска жена — каза Тъчи. — Изобщо не я познаваш, сапьор. Виж, ние с Бретлес, ние бяхме двама от нещастните глупаци, които първи влязоха в храма в Картуул, където започна целият този кошмар.
— За какво говориш? — попита намръщен Балгрид.
— Някой беше влязъл и беше изклал всичките жреци в храма на Д’рек и ние бяхме първите, озовали се там. Все едно, знаете как става. Това беше нашият квартал, нали? Не че можехме да патрулираме вътре в храмовете, разбира се, тъй че не ни обвиниха. Но пък откога здравият разум се брои за нещо в Империята? Тъй че трябваше да ни отпратят. С надеждата, че ще ни убият и всичко това няма да се…
— Обаче се разчу — каза Тавос Понд и се почеса по грубите, зацапани със съсирена кръв превръзки, стегнали едната страна на лицето му.
— За какво говориш? — попита отново Балгрид. — И какво прави сержантът там?
Мейби погледна сърдито към Лютс.
— Още е глух. Направи нещо!
— Ще се оправи — отвърна лечителят и сви рамене. — Е, почти. Само че трябва повечко време.
— Все едно — подхвана отново Тъчи, — тя не е истинска жена. Пие…
— Така е — прекъсна го Бретлес. — А защо пие? Защото я е страх от паяци!