— Това не е важно — изсумтя брат му. — Обаче сега е трезвена и това е лошо.
— Какво? — попита Балгрид.
— Чуйте ме. Всички. Дайте просто да я държим пияна и всичко ще е наред…
— Идиот — изсумтя Мейби. — Сигурно не сте разбрали кой е убил всички ония жреци точно защото сержантката ви е била пияна. Тя се справи добре в Ю’Гатан, забравихте ли? Живи сте благодарение на нея.
— Това скоро ще се изтърка, сапьор. Само почакай. Искам да кажа, виж я само — а бе гледа си ноктите бе!
Приемането на тежка пехота в едно отделение изобщо не беше лесно, Геслер го знаеше. Тежките пехотинци не разсъждаваха нормално, сержантът дори не беше сигурен дали са човешки същества. Нещо средно между чистокръвен Имасс и Баргаст може би. А ето, че имаше четирима от тях. Шортноус, Флашуит, Уру Хела и Мейфлай. Флашуит сигурно можеше да пребори вол, а и беше напанка освен това, макар че зашеметяващите й зелени очи сигурно идваха някъде от другаде; а Шортноус май имаше навика да губи разни части от тялото си и нямаше как да се разбере докъде е стигнал, ако не се брояха липсващият нос и ухо. Уру беше проклета женска от Корелри, навярно предопределена за Бурния вал, преди да се качи на борда на търговския кораб от Джакатан, което означаваше, че не се е чувствала длъжница на никого. Мейфлай просто лесно се объркваше, но явно беше не по-малко корава от другите.
А си бяха корави това, тежката пехота. Трябваше някак да пренастрои мисленето си за това как да се оправи с отделението. „Но ако се издам, Сторми ще ги заобича много тия.“
Може би в едно отношение беше разумно да се реорганизират отделенията, но Геслер не беше сигурен доколко капитанът е избрал подходящия момент. Все едно, отговорността беше на Юмрук Кенеб, а той вероятно предпочиташе просто да разпредели войниците, които вече до един бяха ветерани. Какво пък, тези грижи бяха за офицерите. Това, което най-много го притесняваше в момента, бе фактът, че общо взето бяха без оръжие и броня. Само да се натъкнеше на тях някоя банда разбойници и кокалите на още малазански войници щяха да избелеят на слънцето. Трябваше да се движат, да догонят проклетата армия.
Прикова поглед в западния път, нагоре по склона. Хелиан вече се бе изкачила на билото. Огряна от изгряващото слънце. Странна жена, но все нещо трябваше да е направила както трябва, след като бе успяла да измъкне войниците си от онази бъркотия. Геслер нямаше да обърне повече очи назад към Ю’Гатан. Всеки път, когато го беше правил досега, образите се връщаха: Трут, метнал през рамо торбите с муниции, как тича през пушека и пламъците. Фидлър и Кътъл, как тичат назад, далече от онова, което прииждаше. Не, не си струваше изобщо да хвърля последни погледи към онзи прокълнат град.
А и какво ли можеше да вземе човек от това? Леоман ги беше подмамил вътре, превърнал беше града в паяжина, от която нямаше измъкване — „Само че… ние успяхме, нали? Но колко не успяха?“ Капитанът им беше казала. Над две хиляди, толкова ли беше? И всичко това — само за да загинат няколкостотин фанатици, които сигурно щяха да са също толкова доволни да се избият сами, без никой друг, само за да изтъкнат някаква си там тяхна безумна, безсмислена идея, заради която чувстваха, че си струва да умрат. Точно така разсъждаваха фанатиците в края на краищата. Избиването на малазанци само подслаждаше вече бездруго сладкия им последен миг. „Всичко това, за да блеснат очите на някой бог.“
„Не забравяй, лъскаш ли нещо достатъчно дълго, то блясва.“
Слънцето вдигна огнените си очи над хоризонта. Почти беше време да тръгват.
Десет, може би повече малки — всичките розови, сбръчкани и писукащи като старо лястовиче гнездо, паднало от оронила се стена. Ботъл ги гледаше удивен как мърдат в шепите му. Майка им се беше вкопчила в лявото му рамо, помръдваше носле и сякаш размисляше дали да не скочи — било към безпомощните си рожби, било към врата му.
— Спокойно, мила — зашепна й той. — Те са толкова мои, колкото и твои.
Някой се окашля зад него, след това се изсмя. Смайлс.
Ботъл я погледна ядосано.
— Нищо не разбираш, краво нещастна.
— Не мога да повярвам, че искаш да вземеш тая гадна твар с теб. Добре, тя ни измъкна, обаче разкарай я вече. Освен това няма как да ги опазиш живи — тя трябва да ги храни, нали, значи трябва да ходи за храна. Кога ще го прави това? Ние сме в поход, тъпак такъв.
— Можем да се оправим — отвърна той. — Те са племенни същества, плъхове. Освен това имаме достатъчно храна — само Ю’Гатан трябва да яде. Малките само сучат. Тя ще си ги кърми.
— Престани, че ми прилошава. В този свят има предостатъчно плъхове, Ботъл. Добре, вземи я нея, но малките ги хвърли.