— Тя никога няма да ми го прости.
Корик — гледаше ги как се дърлят — въздъхна и стана.
— Не се отдалечавай много — каза Стрингс.
Корик изръмжа нещо неразбрано и тръгна към северния край на лагера. Тук земята беше надупчена с дълбоки ями. Стигна до ръба на една и надникна долу. Преди много време ямите бяха давали глина на грънчарите, когато близо до повърхността все още беше имало вода. След като водата бе пресъхнала, се бяха оказали полезни за хвърляне на боклука, включително — труповете на несретници.
Ямите най-близо до крепостните стени бяха пълни само с кости, избелели купчини, напукани от слънцето и размесени с опърпани ивици изгнил плат от погребалните савани.
Постоя още миг, загледан в останките, после се смъкна по ронливия бряг.
Войниците бяха загубили повечето кокали, навързани по броните и униформите им. Съвсем редно си беше, помисли си Корик, тези отдавна измрели граждани на Ю’Гатан да предложат своите. „Та нали все пак пълзяхме през костите на самия град. И дори не можем да измерим какво оставихме зад себе си.“
Затънал до колене сред кости, той се огледа. Фетиши колкото искаш. Доволен, започна да си събира.
— Адски гол ми се виждаш без скапаната си броня.
Ефрейтор Тар се намръщи.
— Без скапаната си броня наистина съм като гол, сержант.
Усмихнат, Стрингс извърна глава и затърси с поглед, докато не намери Корик, който тъкмо се спускаше в ямата. Така поне изглеждаше оттук. Странен човек, особняк. Но пък щом толкова държеше да пълзи из ямите — негова работа. Стига да се покажеше, щом подадат сигнала за тръгване.
Кътъл седеше край огъня, доливаше останалото от чая — вариво от някакви местни билки, за които Ботъл реши, че стават на вкус, макар да остана леко сдържан по въпроса колко може да са отровни.
След като огледа отделението си, сержантът отново се залови с бръсненето си: чегърташе вмирисаните опърлени косми с ножа си — единственото оръжие, което му беше останало.
Едно от осиновените деца се беше лепнало за него и седеше насреща му, зяпаше го с ококорени очи. Момиченце. Кръглото му личице беше оцапано с пепел и две мокри мръсни бразди се стичаха от носа му. Облиза напуканите си устни.
Стрингс спря, изгледа я примижал и вдигна вежда.
— Трябва да те окъпем, моме. Ще се наложи да те хвърлим в първия поток, до който стигнем.
Тя се нацупи.
— Няма как — продължи той. — От малазанските войници на Четиринадесета се иска да поддържат известно ниво на хигиена. Дотук капитанът го подминаваше, но повярвай ми, това няма да продължи… — Замълча, щом видя, че детето вече не го слуша. Нито пък го гледаше, гледаше нещо зад и над лявото му рамо. Стрингс се завъртя да проследи погледа й.
И видя конник и трима пешаци. Слизаха към тях от пътя, обикалящ покрай Ю’Гатан.
— Това е Сторми — обади се Геслер. — Тая негова чепата походка ще я позная навсякъде. И Калам, и Бързака. Жената на коня не я знам обаче…
„Аз я знам обаче.“ Стрингс се изправи. Тръгна нагоре по склона да ги посрещне. Чу зад себе си стъпките на Геслер.
— Гуглата да ни вземе дано — възкликна Стрингс, като огледа първо Апсалар, а после — Калам и Бързия Бен. — Половината старо отделение. Всички тук.
Бързия Бен го гледаше, присвил очи.
— Обръснал си се. Напомня ми колко си млад — а бе брадата те правеше старец. — Замълча, после добави: — Добре щеше да е и Малът да е с нас.
— Забрави. — Стрингс махна с ръка. — Той дебелее в Даруджистан и последното, което иска да види, са грозните ни мутри. — Окашля се. — Предполагам, че и Паран е там, гледа си кефа и си пийва изстудено салтоанско.
— Добър капитан се оказа — рече магьосникът. — Кой можеше да го допусне?
Стрингс кимна на жената на коня.
— Здравей, Апсалар. Крокъс къде е?
Тя сви рамене и отвърна:
— Вече се казва Кътър, Фидлър.
„О!“
— Все едно, пътищата ни се разделиха отдавна — добави Апсалар, а Сторми се обърна към Геслер и попита:
— Е, изгубихме ли го?
Геслер извърна очи и кимна мълчаливо.
— Какво стана?
Отвърна му Стрингс:
— Трут ни спаси кожите на всички, Сторми. Направи това, което ние не можахме, когато се наложи. Без дума да каже. Даде си живота за нас. Да можеше да е обратното… — Поклати глава. — Знам, тежко е, когато са толкова млади.
По загорялото от слънцето лице на едрия мъж потекоха сълзи. Без нищо да каже, той тръгна надолу по склона към малазанския бивак. Геслер го проследи с очи, после закрачи след него.
Всички се умълчаха.
— Имах предчувствие — каза след малко Бързия Бен. — Измъкнали сте се от Ю’Гатан… но Четиринадесета е тръгнала.
Фидлър кимна.