— Трябваше да тръгнат. Чумата идва от изток. Освен това сигурно им се е сторило невъзможно… някой да се измъкне от оня огнен ад.
— Вие как успяхте? — попита Калам.
— Скоро ще тръгваме — рече Фидлър, понеже видя Фарадан Сорт да излиза на пътя. — Ще ви разкажа после. И, Бързак, имам си маг в отделението, искам да се запознаеш с него — той ни спаси всичките.
— Какво да направя? Да му стисна ръката?
— Не. Освен ако не искаш да те ухапят.
„Ха, виж му лицето само. Това си го биваше.“
Мостът беше от черни камъни, издялани грубо, но наместени съвършено. Достатъчно широк, за да минат два фургона един до друг, макар да нямаше парапети и краищата да изглеждаха толкова изтъркани и хлъзгави, че попритесниха Паран. Особено след като под моста нямаше нищо. Нищичко. Сиви мъгли и бездънно море. Сиви мъгли, поглъщащи самия мост на двайсетина крачки надолу; сиви мъгли, забулващи небето отгоре.
Полуроден, мъртъв в помятането свят, свят със студен лепкав въздух, миришещ на приливни вълни. Паран придърпа по-плътно наметалото около раменете си и измърмори:
— Хм, почти същият си е, както го видях.
Призрачната фигура на Хедж, застанала на самия ръб на моста, бавно се извърна.
— Бил ли си тук, капитане?
— Видения. Нищо повече. Трябва да минем и…
— М-да — отвърна сапьорът. — В един отдавна забравен свят. Дали е на Гуглата? Трудно е да се каже. — Скритите под изпъкналото чело очи на призрака се изместиха и се спряха на Ганат. — Май не трябваше да си променяш решението, Джагът.
— Трябваше.
— Това е по-старо от Крепостите, нали? — попита я Паран. — И ти е познато, нали, Ганат?
— Да, в отговор и на двата ти въпроса. Това място е на Джагът — на митовете ни. Това е нашата представа за долния свят, Господарю на Колодата. Вердит’анат, Мостът на Смъртта. Трябва да намериш друг път, Гъноуз Паран, за да намериш онези, които търсиш.
Той поклати глава.
— Не. Боя се, че е този.
— Не може да бъде.
— Защо?
Тя не отвърна.
Паран се поколеба.
— Това е мястото във виденията ми. Откъдето трябва да започна. Но… хм, сънищата така и не продължаваха оттук — не знам какво има напред. Тъй че имах само това, което виждате пред нас, и съзнавах, че само призрак би могъл да ме преведе през него. — Загледа се в мъглите, обгърнали каменния път. — Има два начина да се разбере това, заключих накрая.
— Кое да се разбере? — попита Ганат.
— Ами, оскъдността на онези видения, както и интуицията ми как да действам. Бих могъл да пренебрегна всичко останало и да се опитам да ги удовлетворя с прецизност, без никакви отклонения — от страх, че ще се окажат пагубни. Или бих могъл да приема всички тези несигурности като възможности и да дам пълна воля на въображението си.
Хедж направи някакво движение все едно, че плюе, макар че нищо не излезе от устата му.
— Струва ми се, че си избрал второто, капитане.
Паран кимна и отново се обърна към Ганат.
— Във вашите митове, Ганат, кой или какво пази този мост?
Тя поклати глава.
— Това място лежи под земята под краката на Гуглата. Той може да знае за това селение, но не би си позволил да държи на господството си над него… или обитателите му. Това е първично място, Господарю на Колодата, както и силите, наричащи го свой дом. Заблуда е да се вярва, че смъртта има само една-единствена проява. Както с всички неща, и тук има пластове и пластове, и след време най-дълбоките, най-тъмните биват забравяни — но все пак са оформили онова, което лежи отгоре. — Като че ли се вгледа в Паран за миг, след което добави: — Ти носиш отатаралски меч.
— С неохота — призна той. — Повечето време го държа заровен под задната стена на имението на Кол, в Даруджистан. Изненадан съм, че го усети — ножницата е от желязо и бронз, а това заличава ефекта му.
Тя сви рамене.
— Преградата е несъвършена. Обитателите на това селение — ако митовете съдържат истина, а те винаги съдържат — предпочитат грубата сила пред магията. Мечът ще си е просто меч.
— Е, аз бездруго не смятах да го използвам.
— Значи просто тръгваме по моста и чакаме нещо да ни изскочи? — попита Хедж. — Капитане, може да съм сапьор, и умрял при това, но дори и аз не мисля, че е много умно.
— Разбира се, че не е — отвърна Паран. — Нещо друго съм намислил. — Извади от торбата си един малък предмет, кръгъл и със спици, и го хвърли на земята. — Не би трябвало да отнеме много време. Каза им се да са наблизо.
Само след миг в мъглите зад тях се разнесе шумотевица — тропот на копита, тежко трополене на грамадни колелета. Появи се впряг, конете мятаха глави с плувнали в пяна муцуни и с подивели очи, а зад тях — каляска на шест колела. Стражи се бяха вкопчили в пищните орнаменти по страните на каляската, някои — вързани с кожени сбруи. Оръжията им бяха извадени и всички гледаха яростно в мъглите във всички посоки.