Коураб Билан Тену’алас се наведе напред — седлото изскърца — и се изплю. С яд, като проклятие на тези хрущящи и кънтящи екове на битка. А и за да махне вкуса на прах от устата си. Хвърли поглед към мълчащия Леоман. Оставили бяха зад себе си мъртви коне — почти всеки от бойците яздеше втория или третия си кон. Поне десетима воини не бяха устояли на скоростта през изтеклия ден, по-стари мъже, които бяха мечтали за сетна битка срещу омразните малазанци под благословения взор на Ша’ик, само за да видят как с измяна тази възможност бе съсипана. Немалко духове бяха сломени в този разбит полк, знаеше Коураб. Лесно беше да се разбере как човек губи надежда.
Ако не беше Леоман от Вършачите, самият Коураб отдавна щеше да се е предал — щеше да се измъкне в понесените от вихрите пясъци, за да потърси съдбата си, да смъкне отличията на войник бунтовник и да уседне в някой далечен град, със спомени за отчаяние, терзаещи сянката му, докато Пастирът на душите не дойде да си го прибере. Ако не беше Леоман от Вършачите.
Стигнаха до кладенеца, разпръснаха се да оформят лагерния кръг около животворната вода. Коураб дръпна юздите миг след като го стори Леоман и двамата слязоха; ботушите им изпращяха върху килима от кости и люспи на отдавна измряла риба.
— Коураб, ела с мен — рече Леоман.
Тръгнаха на север и се отдалечиха на петдесетина крачки от последните постове, сами сред напуканото корито. Коураб забеляза една хлътнатина, в която стърчаха буци глина. Извади камата си, наведе се и откърти една буца. Разчупи я, извади сврялата се вътре жаба, измъкна я и се върна при командира си.
— Неочаквана гощавка. — Откъсна едно сбръчкано краче и захапа коравото, но сладко месо.
Леоман го изгледа на лунната светлина.
— Ще имаш странни сънища, ако ядеш това, Коураб.
— Сънища с духове, да. Те не ме плашат, командире. Перата ме плашат.
Леоман развърза шлема си и го свали. Погледна нагоре към звездите и рече:
— Какво искат войниците ми от мен? Към невъзможна победа ли съм длъжен да ги поведа?
— Ти си предопределен да носиш Книгата — отвърна Коураб с уста, пълна с месо.
— А богинята е мъртва.
— Дрижна е нещо повече от оная богиня, командире. Апокалипсисът е повече от всичко.
Леоман го изгледа накриво.
— Все още успяваш да ме изненадваш, Коураб Билан Тену’алас, след всичките тези години.
Доволен от похвалата или от онова, което взе за похвала, Коураб се усмихна, после изплю едно кокалче и отвърна:
— Имах много време да помисля, командире. Докато яздехме. Мислил съм дълго и тези мисли тръгнаха по странни пътеки. Ние сме Апокалипсисът. Последната армия на бунта. И вярвам, че сме предопределени да покажем на света истината за това.
— Защо го вярваш?
— Защото ни водиш ти, Леоман от Вършачите, и не си от тия, дето ще се шмугнат в някоя дупка като пълзящ мийр-рат. Нашият път води към нещо… знам, мнозина тук гледат на това като на бягство, но аз — не. Не и непрекъснато поне.
— Мийр-рат. — Леоман се замисли. — Това беше името на онези ядящи гущери плъхове в Джен’раб, в Ерлитан.
Коураб кимна.
— С дългите тела, с люспестите глави, да.
— Мийр-рат — повтори Леоман странно умислен. — Почти невъзможно е да се хванат. Могат да се промушват през цепнатини, през които и змия трудно ще пропълзи. Черепи със стави…
— Кости като зелени клонки, да. — Коураб осмука черепчето на жабата и го запокити встрани. Загледа как разпери криле и литна. Погледна командира си. — Ужасни животинчета, направо не са за гледане. Подплашат ли се, шмугват се в първата дупка, която им се мерне, колкото и малка да е. Една жена умряла с мийр-рат в носа, така поне чух. Заклещят ли се, почват да дъвчат. Пера навсякъде.
— Е, явно никой не ги държи за домашни любимци — каза Леоман, гледаше звездите. — Тръгнали сме към своя Апокалипсис, нали? Хм. Е…
— Можем да оставим конете — каза Коураб. — И просто ще полетим. Ще е много по-бързо.
— Но няма да е учтиво, нали?
— Вярно. Доблестни животни са това конете. Ти ще ни водиш, Крилати, и ще надделеем.
— Невъзможна победа.
— Много невъзможни победи, командире.
— Една би стигнала.
— Добре — рече Коураб. — Една тогава.
— Не го искам това, Коураб. Изобщо не го искам. Мисля си да я разпусна тази армия.
— Няма да стане, командире. Ние се връщаме в родното си място. Сезонът е за това. Да си свиваме гнездата на покривите.
— Мисля, че е време да поспиш — каза Леоман.
— Прав си. Ще поспя.
— Върви. Аз ще остана тук още малко.
— Ти си Леоман от Перата и ще бъде както кажеш. — Коураб отдаде чест и закрачи обратно към лагера, с неговата гмеж от едри лешояди. Не беше толкова лошо, разсъди той. Лешоядите оцеляваха, защото други твари не можеха, в края на краищата.