— Ако сте склонен, бих могла да се возя вътре с вас — каза Ганат.
— С удоволствие, и ви съветвам да сте готова за достъп до своя лабиринт, Джагът, в случай, че възникне нужда.
Паран изгледа двамата, докато се качат в колесницата, а после извърна поглед към Хедж.
Сапьорът довърши виното в бокала си, след което го остави на подноса, все още в ръката на слугата — старец с червени кръгове около очите и сива коса, изглеждаше опърлена по краищата.
— Колко такива пътувания си правил — попита го Хедж.
— Повече, отколкото мога да изброя, сър.
— Доколкото схващам, Карполан Демесанд е Върховен маг.
— Да, сър. И затова ние, съдружниците, го благославяме ежедневно.
— Не се съмнявам. — Хедж се обърна към Паран. — Ако няма да го пиеш това, капитане, остави го. Трябва да поговорим.
Паран рисковано отпи още глътка, остави бокала и тръгна след Хедж към началото на моста.
— Нещо да не би да се върти в призрачния ти ум, сапьор?
— Много неща, капитане. Но едно по едно. Знаеш ли, когато метнах онази „проклетия“ в Корал, си помислих, че това е краят. Гуглата знае, нямах избор, тъй че бих го направил отново, ако потрябва. Все едно… — Замълча за миг. — За известно време беше само, хм, мрак. От време на време просветваше нещо, нещо като… съзнание. — Поклати глава. — Беше като… все едно, че нямах къде да отида. Душата ми, искам да кажа. Никъде. Повярвай ми, никак не е приятно това чувство.
— Но после си успял — каза Паран. — В смисъл, имаш накъде да вървиш.
Хедж кимна, зареял поглед в мъглите, загърнали пътя напред.
— Чух гласове отначало. После… стари приятели, излизащи от тъмното. Лица, които познавах и, както казах, приятели, разбира се. Но и някои, които не бяха. Трябва да разбереш, капитане, преди твоето време много от Подпалвачите на мостове бяха адски гадни копелета. След като един войник преживее онова, което преживяхме ние, в Рараку, в Леса на Черния пес, накрая се оказваш или от единия вид, или от другия. Или си адски смирен, или започваш да вярваш, че императрицата се прекланя на онова, дето излиза от задника ти, и не само императрицата, а и всички останали. Докато бях жив, така и нямах време за тия копелета — сега очаквам да прекарам цяла вечност с тях.
Паран помълча замислено, след което отрони:
— Продължавай.
— Ние, Подпалвачите… чака ни работа, а някои от нас не я харесват. В смисъл, ние сме мъртви, нали? И разбира се, хубаво е да помагаш на приятели, които още са живи, и може би да помагаш на цялото човечество, ако се стигне до това… съжалявам, че го казвам, но ще се стигне до това. Но все пак човек стига до въпроси, въпроси, на които не може да се отговори.
— Например?
Лицето на сапьора се изкриви.
— Проклятие, звучи ужасно, но… какво ни засяга нас? Озоваваме се в някаква армия на мъртъвци, в едно проклето море там, където е била пустиня. Свършили сме със своите войни, боят за нас е свършил, а сега се оказва, че трябва да продължим в поход… и този поход е дълъг, по-дълъг, отколкото би си помислил, че е възможно. Но това е нашият път, нали?
— И докъде води той, Хедж?
Сапьорът отново поклати глава.
— Какво означава да умреш? Какво означава да се възнесеш? Не че ще съберем десетина хиляди поклонници сред живите, нали? Искам да кажа, единственото общо, което имаме ние, мъртвите войници, е това, че никой от нас не се е оказал достатъчно добър или с достатъчно късмет, за да преживее битката. Ние сме орда от провали. — Изсмя се горчиво. — Няма да е зле да си го запомня това за копелетата. За да ги дразня.
Паран погледна към каляската. Все още никакви действия, макар че слугата се беше прибрал вътре. Въздъхна.
— Асценденти, Хедж. Роля, която не е лесно да се обясни — всъщност аз все още не съм намерил стойностно обяснение какво точно е асцендентството — сред всичките учени трактати, в които съм ровил в библиотеките и архивите на Даруджистан. Тъй че накрая си съставих своя теория.
— Да я чуем, капитане.
— Добре. Да започнем с това. Асцендентите, които си намерят поклонници, стават богове и обвързването е двупосочно. Асцендентите без поклонници са, в известен смисъл, неоковани. Необвързани, на езика на Драконовата колода. Значи, богове, които някога са имали поклонници, но вече нямат такива, си остават асценденти, но са осакатени и остават такива, освен ако култът по някакъв начин не се възобнови. За Древните богове това означава проливане на кръв върху осветена или била някога осветена земя. За по-примитивните духове и други подобни би могло да е просто припомнянето или преоткриването на името им, или някаква друга форма на пробуждане. Забележи, всичко това е без значение, ако асцендентът е окончателно и безвъзвратно унищожен. Тъй че, ако се върнем малко назад, асцендентите, било то богове или не, изглежда, притежават някаква сила. Може би магия, може би лични достойнства, може би нещо друго. А това като че ли означава, че притежават необичайна степен на въздействие…