— Върху какво?
— Голяма беля са, ако се забъркаш с тях, това казвам. Смъртният човек удари някого и да речем, че му счупи носа. Асцендентът удари някого и той мине през стената. Значи, не го казвам буквално — макар че понякога случаят е точно такъв. Не непременно физическа сила, но сила на волята. Когато действа един асцендент, вълните минават през… всичко. И точно това ги прави толкова опасни. Например, преди Финир да бъде низвергнат, Трийч беше Първи герой, старо название за асцендент, и нищо повече. Повечето време или се е бил с други Първи герои, или, към края, е странствал в облика си на соултейкън. Ако на Трийч в този му облик не се беше случило нищо неприятно, възнасянето му след време щеше да се изличи, да се изгуби в примитивния зверски мозък на един малко по-едър от обичайното тигър. Но нещо неприятно се е случило — всъщност две неща. Низвергването на Финир и необичайната смърт на Трийч. И с тези две събития всичко се е променило.
— Добре — каза Хедж, — всичко това е чудесно. Накъде обаче клониш с тази твоя теория, капитане?
— Всяка планина си има връх, Хедж, а през цялата история е имало планини и планини — повече, отколкото можем да си представим, подозирам — планини от човечество, Джагът, Т’лан Имасс, Ерес’ал, Баргаст, Трелл и прочие. Не просто планини, а цели планински вериги. Вярвам, че възвисяването е естествено явление, неизбежен закон на вероятността. Вземи едно множество от същества, където и да било, от който и да е вид, и след време натискът ще се натрупа и ще се издигне планина, и тя ще има своя връх. Ето защо много асценденти се превръщат в богове — след като минат поколения, името на великия герой става свято, превръща се в представител на отдавна изгубения златен век, и това продължава.
— Значи, ако те разбирам, капитане — а признавам, не е лесно и никога не е било лесно — в последно време има твърде много натиск и заради това има твърде много асценденти, и работата става много страшна.
Паран сви рамене.
— Може и така да се приеме. И вероятно винаги е било така. Но всичко уляга с времето. Планини се срутват, върхове пропадат, остават забравени, превръщат се в прах.
— Капитане, каниш ли се да направиш нова карта в Драконовата колода?
Паран изгледа замислено призрака пред себе си.
— В много от Домовете ролята на Войник вече съществува…
— Но не и необвързани войници, капитане. Не и… ние.
— Казваш, че пред вас има дълъг път, сапьор. Откъде знаеш това? Кой ви води?
— Нямам отговор на това, капитане. Затова решихме — като възнаграждение за сделката ни, — че ако направиш карта за нас, това ще е, хм, ще е все едно да поръсиш шепа брашно над невидима паяжина.
— Част от сделката? Можеше да го споменеш в самото начало, Хедж.
— Не, по-добре е, когато вече е късно.
— За вас, да. Добре, ще помисля за това. Признавам, събуди любопитството ми, особено след като не мисля, че ти и призрачната ви армия сте пряко манипулирани. Подозирам, че онова, на което се отзовавате, е далеч по-ефимерно, по-първично. Природна сила, все едно че някой отдавна забравен закон се налага отново, и вие сте тези, които ще го наложите. С времето.
— Интересна мисъл, капитане. Винаги съм знаел, че имаш мозък, но най-сетне започвам да схващам за какво го бива.
— Сега нека аз да ти задам един въпрос, Хедж.
— Щом се налага.
— Онзи дълъг път пред вас. Вашият поход… той е към война, нали? Срещу кого?
— По-скоро какво…
Зад тях настъпи раздвижване, съдружниците бегом се стекоха около каляската, чу се плющене на кожа и щракане на закопчалки, докато десетината мъже и жени се стягаха по местата си. Конете, изведнъж възбудени, замятаха глави и заудряха с копита. Кочияшът отново беше стиснал поводите.
— Вие двамата! — изръмжа той. — Време е.
— Мисля да седна до него — каза Хедж. — Капитане, както каза магът, гледай да караш плътно до впряга. Знам как да ни изведа оттук, но представа нямам какво ни предстои.
Паран кимна и тръгна към коня си, а Хедж се качи до кочияша. Двете жени парду се върнаха от постовете си на моста, качиха се от двете страни на покрива и провериха тежките си арбалети и запасите си от метални стрели с широки върхове.