Паран се метна на седлото.
Капакът на прозорчето на страничната врата беше отворен и капитанът успя да различи кръглото лъскаво лице на Карполан.
— Пътуваме опасно бързо, Гъноуз Паран. Ако някаква метаморфоза сполети коня ви, помислете дали да не го изоставите.
— А ако метаморфозата сполети мен?
— Е, ще направим всичко възможно да изоставим вас.
— Успокоихте ме, Карполан Демесанд.
Къса усмивка, после капакът се затръшна.
Нов дивашки вик от устата на кочияша и юздите изплющяха. Конете се понесоха напред, каляската тежко затрополи зад тях. Затъркаля се напред. По каменния мост.
Паран подкара плътно до нея, до един от съдружниците. Мъжът му хвърли дивашка безумна усмивка. Стискаше тежък арбалет, малазанска направа.
Нагоре по моста и в мъглите.
Десет удара на сърцето, а след тях — хаос. Същества с кожа с охрен цвят се изсипаха от двете страни, сякаш бяха чакали прилепени под моста. Дълги ръце с къси нокти, маймунски крака, малки глави, които сякаш бяха пълни с остри зъби. Хвърляха се върху впряга, мъчеха се да смъкнат съдружниците от него.
Крясъци, трясък на метални стрели, поразили тела, чудовищните същества съскаха от болка. Конят на Паран се вдигна на задните си крака и изрита някакъв звяр, изпълзял под него. Извадил меча, Паран посече в гърба някаква твар, вкопчена и ръфаща късове месо от лявото бедро на най-близкия съдружник. Мечът отпра плът и мускул, оголи ребра. Швирна кръв. Звярът изпищя и падна встрани от пътя.
Други се бяха добрали до впряга и Паран видя как откъснаха една жена от страницата, чу я как изруга, щом я повлякоха долу на камъните — после изчезна под гмежта гладкокожи тела.
Капитанът дръпна юздите и настъпи към гърчещата се купчина.
Никакво бойно изкуство — просто сечене, докато и последното плувнало в кръв тяло не се изтърколи встрани.
Жената на окървавените камъни изглеждаше все едно, че е била сдъвкана от акула и след това изплюта. Но беше жива. Паран прибра меча, слезе и я метна, замаяна и цялата в кръв, на рамо.
Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. Успя да я нагласи на задницата на коня и отново се метна в седлото.
Впрягът вече чезнеше в мъглите, от двете му страни падаха охрени тела. Тежките задни колелета се повдигаха, изтрополяваха и се търкаляха напред през пръскащите се трупове.
А между него и впряга — петдесетина или повече същества вече се обръщаха, вдигнали ноктестите си ръце, тракаха със зъби. Паран отново извади меча и заби пети в хълбоците на коня. Животното изцвили озверяло и се понесе напред. Паран засече наляво и надясно, хвърчаха крайници, пръскаха се черепи. Нечии ръце сграбчиха жената и се опитаха да я смъкнат. Паран се изви, посече и ноктестите ръце се свлякоха.
Някакъв звяр скочи буквално в скута му.
Зноен дъх с миризма на презряла праскова. Зейнала паст с остри зъби — проклетата твар още миг и щеше да ги впие в лицето му.
Той удари с глава, ръбът на шлема му разби нос и зъби, кръв плисна в очите, в носа и устата му.
Съществото залитна назад.
Паран замахна с оръжието си отгоре, стовари дръжката на меча като чук в черепа на съществото. Проби го и кръвта плисна нагоре. Той изтръгна оръжието и избута настрани мъртвия звяр.
Конят му продължаваше да препуска, цвилеше, нокти и зъби го деряха по врата и гърдите. Паран се наведе на врата му и засече бясно да го предпази.
После преминаха, конят се впусна в тръс, след това — отново в галоп. Изведнъж разнебитената, полюшваща се и поклащаща се тежко задница на каляската изникна пред очите му. Освободил се от нападателите, Паран дръпна юздите и конят забави и продължи до нея. Той махна с ръка на най-близкия съдружник.
— Още е жива… вземете я…
— Тъй ли? — отвърна мъжът, извърна глава и изплю лъскава черна храчка.
Едва сега Паран видя кръвта, която течеше от зейналите дупки в левия му крак, и тези струи вече секваха.
— Трябва ти лечител, бързо…
— Късно е — отвърна мъжът и се наведе да издърпа изпадналата в несвяст жена. Още ръце се пресегнаха отгоре и я задърпаха. Умиращият съдружник се обърна към Паран с кървава усмивка. — Клинът. Удвоява цената ми. Дано проклетата ми жена да е благодарна. — И докато го казваше, дръпна закопчалото на ремъците, кимна за последно на Паран, пусна се и падна.
Тупна долу, претърколи се и… нищо.
Паран зяпна назад към замрялото тяло на моста. Зверовете го връхлетяха. „Богове, всички тези хора са си изгубили ума!“
— Стебар спечели клина! — рече някой от покрива на каляската. — Някой да има от жетоните му?
Друг глас му отвърна:
— Тука, долу в жлеба… много ли е зле Тирс?
— Ще се оправи, горкото момиче. Е, няма да е хубава вече.