— Каквато я знам, по ще е доволна за клина…
— Забрави, няма си близки, Ефрас. Какъв смисъл от клин, като си нямаш близки?
— Смешен човек излезе, Йорад, бас слагам, че не си го и знаел.
— Аз за какво говоря?
Дивашкото трополене на каляската забави, понеже по пътя се появиха още и още препятствия. Късове ръждясала броня, потрошени оръжия, вързопи дрипави дрехи.
Паран видя парче дърво, като че ли беше игрална дъска на „нощвите“, пръсната и сдъвкана, все едно някакво същество се е опитало да я изяде. „Значи тук, в този гибелен долен свят, има неща, които все още се нуждаят от храна. Което значи, че са живи. Което значи, предполагам, че не са оттук. Натрапници като нас.“ Зачуди се за всички посетители на това селение, паднали под сганта на зверовете-хора с цвят на охра. Как се бяха оказали тук? Случайност, или като него се бяха опитали поради някаква сериозна причина да минат по този проклет мост?
— Хедж!
Призракът, седнал на пейката на коларя, се обърна.
— Да, капитане?
— Този свят… ти как научи за него?
— Ами, ти дойде при нас, нали? Помислих, че ти знаеш за него.
— Това е безсмислица. Ти поведе, аз тръгнах, нали?
— Ти поиска да идем там, където са ставали древните неща, и ето ни тука.
— Но къде е това тука?
Сапьорът само сви рамене.
„Това му е лошото да следваш вътрешните си инстинкти — помисли си Паран. — Представа нямаш откъде идват и с какво се подхранват.“
След около третина левга може би — мостът все още осезаемо се издигаше, — макар да си оставаха гъсти, мъглите сякаш започваха да изсветляват, все едно някакво скрито слънце от бял пламък се беше издигнало над хоризонта. Стига изобщо да съществуваше хоризонт. Не всеки лабиринт действаше по едни и същи правила, Паран го знаеше.
Изведнъж водачът на впряга изруга, дръпна поводите и натисна с крак спирачния лост. Паран дръпна юздите. Впрягът се разтресе и спря.
Отпред — грамада отломки. Огромна купчина, обкръжена от нападали парчетии.
Каляска.
Всички се смълчаха за миг, след това гласът на Карполан Демесанд изригна през усилващата тръба до покрива.
— Нистар, Артара, ако благоволите — огледайте тази преграда.
Паран слезе, извади меча и тръгна след двете жени парду, които застъпваха предпазливо напред към унищожения впряг.
— Това е на Търговска гилдия Тригали — промълви Паран. — Нали?
— Шшшт.
Стигнаха. Двете съдружнички си размениха жестове и се разделиха от двете страни, всяка стиснала в готовност арбалета си. След малко се скриха от погледа на Паран.
Каляската лежеше на една страна, с покрива срещу него. Едно от задните колелета липсваше. Медните листове на покрива изглеждаха очукани, олющени на места, нарязани и вдлъбнати на други. На две от видимите железни халки бяха останали ремъци.
Една от жените се появи отгоре на рамката на страничната врата, после се наведе и надникна в каляската. След миг се спусна вътре. Другата се появи иззад впряга. Паран я изгледа. Носът й беше разбит наскоро, прецени той, следите от отоците личаха на бледи дъги под очите й. А очите й… бяха изпълнени със страх.
Зад тях се появи Карполан Демесанд и бавно се приближи, с Джагъта до него и Хедж след тях.
Паран се обърна и изгледа пребледнялата безизразна физиономия на Върховния маг.
— Познат ли ви е точно този впряг, Карполан?
Кимване.
— Госпожа Дарпарет Вайд. Колежка. Липсва, с всичките си съдружници, от две години. Гъноуз Паран, това е сериозно, защото тя ме надвишаваше в чародейното изкуство. Дълбоко съм натъжен от това откритие, защото ми беше приятелка. Натъжен и разтревожен.
— Спомняте ли си подробности за последната й мисия?
— Колко далновиден въпрос. По принцип… по принцип такива подробности си остават собственост на Търговска гилдия Тригали, защото би трябвало да разбирате, конфиденциалността е качество, за което клиентите ни плащат, с пълната убеденост, че не разкриваме нищо. В този случай обаче са ясни две неща, които облекчават необходимостта да се пази такава тайна. Първо: изглежда, че ако продължим, ще се изправим пред това, което е срещнала Дарпарет. Второ: в тази своя последна мисия тя се е провалила. А се предполага, че ние не желаем да споделим нейната съдба. Следователно, длъжни сме тук и веднага да отприщим дарбите си, първо — за да определим какво е унищожило мисията й, и второ — за да осигурим разумна защита срещу виновния враг.
Другата парду отново се появи горе, погледна Карполан и поклати глава.
— Няма трупове — каза Паран. — Разбира се, онези прегладнели зверове, на които се натъкнахме, като нищо може да са разчистили след това…