— Не мисля — прекъсна го Ганат. — Подозирам, че и тях ги е страх от онова, което дебне напред, и не биха се осмелили да се покажат толкова далече на моста. Във всеки случай щетите, нанесени на този впряг, са от нещо много по-голямо, по-силно. Ако този мост наистина си има страж, подозирам, че тези нещастни пътници са го срещнали.
Паран се намръщи.
— Страж? Защо трябва да има страж? Подобни неща ги има само в приказките. Колко често някой или нещо се опитва да мине по този мост? Трябва да е рядко, което значи, че има страж с твърде много свободно време. Защо просто да не се махне? Освен ако съществото не е съвсем безмозъчно, такава служба би трябвало да го подлуди…
— Достатъчно, за да разкъса всичко, което се появи — подхвърли Хедж.
— По-скоро жадува да го почешат зад ухото — отвърна Паран. — Нелогично е. Съществата трябва да ядат, трябва им компания…
— А ако стражът си има господар? — попита Ганат.
— Това не е Крепост — отвърна Паран. — То няма владетел, нито господар.
Карполан изсумтя.
— Сигурен ли сте в това, Гъноуз Паран?
— Да. Повече или по-малко. Това селение е погребано, забравено.
— Тогава може би — разсъди гласно Карполан — някой трябва да уведоми стража, че е така — че задачата му вече е безсмислена. С други думи, трябва да го освободим от оброка му.
— Стига такъв страж да съществува — каза Паран. — А да не е случайна среща на две сили, запътени в една посока.
Малките очи на търговеца се присвиха.
— Да не би да знаете нещо повече за това, Гъноуз Паран?
— Каква беше мисията на Дарпарет Вайд тук?
— Ах, значи ще трябва да споделяме тайни все пак. Е, добре. Доколкото помня, клиентът беше от Даруджистан. По-точно, от дома Ор. Свръзката беше жена, племенница на покойния Търбан Ор. Лейди Седара.
— А мисията?
— Изглежда, това селение е дом на многобройни същности, отдавна забравени сили, погребани в древността. Мисията включваше изпитание на такива същества. Тъй като лейди Седара придружаваше тази мисия, други подробности не са налице. Предполага се, че е знаела какво търси. Е, Гъноуз Паран, сега е ваш ред.
Намръщен, Паран се доближи до разбитата каляска. Огледа разкъсаното и раздраното по медната обшивка на покрива.
— Винаги съм се чудил къде отиват. И в крайна сметка разбрах накъде вървят. — Извърна се към Карполан Демесанд. — Не мисля, че е имало страж тук. Смятам, че пътниците са се срещнали на този мост и нещастието е сполетяло Дарпарет и Седара Ор. Този впряг е бил унищожен от две Хрътки на Сянка.
— Сигурен ли сте?
„Да. Надушвам ги. Моите… събратя.“
— Това ще трябва да го избутаме настрана. През ръба, предполагам.
— Един въпрос — каза Карполан Демесанд. — Какво е станало с телата?
— Хрътките имат навик да влачат и хвърлят жертвите си. Понякога се хранят, но преди всичко изпитват удоволствие от убиването — а по това време са били едновременно разгневени и възбудени. Защото току-що са били освободени от Драгнипур, меча на Аномандър Рейк.
— Невъзможно — отсече Върховният маг.
— Не, просто е изключително трудно.
— Откъде знаете всичко това? — попита намръщено Карполан.
— Защото аз ги освободих.
— Тогава… вие сте виновен за това.
Паран се обърна към едрия мъж и го изгледа твърдо.
— За голямо мое съжаление. Виждате ли, първо те изобщо не трябваше да са там. В Драгнипур. Аз също не трябваше да съм там. А и в онзи момент не знаех къде ще избягат, нито дори дали изобщо ще избягат. Всъщност изглеждаше все едно, че съм ги пратил в забвение — в самата Бездна. Както се оказа — добави той, след като отново се извърна към потрошената каляска, — трябвало ми е да направят точно това — трябвало ми е да прокарат дирята. Разбира се, щеше да е по-добре, ако не бяха срещнали никого по пътя си. Лесно е да забравиш колко са гадни…
Карполан Демесанд се обърна към съдружниците си.
— Хайде, слизайте всички! Трябва да разчистим пътя!
— Капитане — промълви Хедж. — Наистина започваш да ме плашиш.
Потрошеният впряг изскърца жалостиво, после се хлъзна през ръба и пропадна в мъглите. Съдружниците, струпали се на моста, зачакаха да се чуе някакъв звук отдолу, ала звук не последва. По заповед на Карполан всички се върнаха на местата си по впряга на Тригали.
Върховният маг като че ли нямаше настроение за небрежни беседи с Паран и той засече за миг как джагътската магьосница го изгледа накриво, преди да се качи в каляската. Паран въздъхна. Съобщаването на подобни неприятни новини обикновено го правеше това. Подозираше, че ако възникне беда, ръцете за помощ, протегнати към него, няма да са много. Яхна коня и стисна юздите.
Потеглиха отново. По някое време започнаха да се спускат — мостът беше поне една левга дълъг. Нямаше как да се разбере, освен ако някой не решеше да се спусне под платното, дали стълбове или подпорни стени крепят огромното съоръжение, или то просто виси неукрепено над необятната пустота.