Нещо отпред започна да придобива очертания в мъглите и щом се приближиха, видяха огромен портал, бележещ края на моста. Страничните колони, дебели в основата, нагоре изтъняваха и се извиваха навътре под ъгъл, за да поемат, с усилие като че ли, тежестта на каменния трегер. Цялото съоръжение беше обрасло с мъх.
Карполан спря впряга и изпрати двете съдружнички парду да минат през арката. След като не ги сполетя нищо неприятно и се върнаха да донесат, че пътят напред е чист — поне докъдето можели да видят, — впрягът тръгна отново.
И веднага след каменната арка спря, защото първите коне зашляпаха в тинестата вода на езеро или море.
Паран подкара коня си покрай водата. Намръщи се, огледа наляво и надясно, очите му проследиха ивицата на брега.
Хедж извика:
— Нещо не е наред ли, капитане?
— Да. Това езеро не е наред.
— Защо?
— Не би трябвало да е тук.
— Откъде знаеш?
Паран слезе от коня и приклекна до водата. Никакви вълни — съвършено спокойна. Гребна шепа от прохладната тинеста течност, вдигна ръка и подуши.
— Мирише на гнило. Тази вода е от разлив…
Прекъсна го зловещ жалостив вой.
— Дъх на Гуглата! — изсъска Хедж. — Дробовете, от които излиза това, са огромни.
Паран се изправи, примижа към сумрачните мъгли, откъдето беше дошъл звукът. После отново яхна коня.
— Май не бях прав, че няма страж.
Последва глух тътен, от земята под тях. Каквото и да беше, идеше.
— Да тръгваме — каза Паран. — Нагоре по брега. И бързо.
11.
Вярата ми в боговете е тази: те са безразлични към моето страдание.
Ръцете му проникваха в друг свят. Навътре, навън, навътре и пак — навън. Взимане, даване — Хеборик не можеше да разбере кое от двете, май дори не беше нито едното. Навярно нищо повече от човъркането с език на разхлабен зъб, непрестанното опипване, при което те жегва уверението, че работата все пак не е съвсем наред. Отново бръкна и докосна нещо, с импулсивния жест, горчив като благослов, все едно не можеше да не повтаря насмешливия допир на безсилен лечител.
За душите, изгубени в разбитите късове от нефритовите гиганти, Хеборик предлагаше само лъжи. О, допирът им издаваше присъствието му, вниманието му и на свой ред те си спомняха живота, който някога бяха притежавали, но що за дар можеше да предложи това знание? Не изричаше обещания, ала те все пак му вярваха и това беше по-лошо от изтезание, за него, както и за тях.
Мъртвият град беше вече на два дни път зад тях, но невежото му самодоволство все още го терзаеше, призраците и техният лишен от сетива монотонен живот измерваха вървежа му крачка след крачка. Твърде много истини се разкриваха в това терзание, а колкото до безсилието, Хеборик не се нуждаеше да му бъде напомняно.
Преждевременни за сезона облаци обагряха небето в сребро, слънцето зад тях се хлъзгаше в браздата си буквално невидимо. Хапливи насекоми жужаха в хладния въздух, играеха в прибулената светлина по стария търговски път, вдигнаха се на облаци пред Хеборик и спътниците му.
Конете пръхтяха да прочистят ноздрите си, кожата по вратовете и хълбоците им потръпваше. Сцилара редеше неуморно впечатляващия си низ проклятия и гонеше насекомите с валмата дим от ръждивец, вихрещи се около главата й. Фелисин Младша правеше почти същото, но без унилата тирада. Кътър яздеше напред и с това, осъзна Хеборик, бе едновременно виновен, че вдига рояците им, и благословен, че преминава бързо през тях.
Сцилара, изглежда, забеляза същото.
— Защо не язди назад с нас? Така мухите кръвници и бълхите щяха да хапят всички ни, вместо този… този кошмар!
Хеборик не отвърна нищо. Сивожаб тичаше на подскоци от южната страна на пътя. Отвъд демона се простираше непрекъсната, обрасла с шубраци равнина, а на север минаваше верига хълмове — краят на древна планинска верига, сред която лежеше и отдавна мъртвият град.
Наследството на Икариум. Като изтръгнал се от веригите си бог, закрачил на воля по земята, Икариум оставяше след себе си кървави дири. „Такова същество би трябвало да бъде убито. Такова същество е скверно.“ Докато Финир — Финир просто беше изчезнал. След като богът Глиган беше смъкнат на този свят, повечето му сила бе изцедена. „Трябва да намеря начин, начин да върна Финир.“ А ако на Трийч не му харесва — толкова по-зле. Глигана и Вълка можеха да си делят Трона на Войната. Всъщност беше си логично. Винаги бяха съществували две страни на войната. „Ние и те, а нито една страна не може с право да бъде лишена от вярата си.“ Да, подобно гледище съдържаше симетрия.