— Вярно е — заговори той на глас, — никога не съм вярвал в единични отговори, никога не съм вярвал в този… раздвояващ сблъсък на единичности. Силата може да има десет хиляди лика, но взорът в очите на всеки от тях е един и същ. — Озърна се и видя, че Сцилара и Фелисин са го зяпнали. — Все едно е — добави той — дали ще говориш на глас, или в главата си — тъй или иначе никой не слуша.
— Трудно е да те слуша човек, когато говориш безсмислици — каза Сцилара.
— Смисълът иска усилие.
— О, ще ти кажа какво е смислено, старче. Децата са проклятието за жената. Обременяват те и започват да те теглят надолу първо отвътре, а после — и отвън. Колко дълго? Не, не дни, не и месеци, нито години. Десетилетия. Бебетата — по-добре да се бяха раждали с опашки и четири крака, нетърпеливи да побегнат далече от теб и да се сврат в някоя дупка. По-добре да можеха да се пазят сами от мига, в който се изтърсят и избягат на свобода. Виж, това би имало смисъл.
— Ако беше така, както го казваш — каза Фелисин, — тогава нямаше да трябват семейства, села, градчета и градове. Щяхме да живеем в диващина.
— Вместо което сега живеем в затвор — отвърна Сцилара. — Ние, жените поне.
— Не може да е чак толкова лошо — настоя Фелисин.
— Нищо не може да се направи — намеси се Хеборик. — Всеки от нас просто попада в своя живот, и толкова. Имаме своя избор понякога, но повечето вече е избрано вместо нас.
— Е, човек може и така да си го помисли, нали? — върна му Сцилара. — Но виж само това наше тъпо пътуване, Хеборик. Вярно, отначало просто бягахме от Рараку, онова проклето море, изникнало сред пясъците. После беше онзи идиотски жрец на Сянка и Кътър там, и изведнъж се оказа, че следваме теб — накъде? Към острова на Отатарал. Защо? Кой знае, но трябва да има нещо общо с тези твои призрачни ръце, нещо общо с това да поправиш някаква грешка. А аз съм бременна.
— Последната подробност как се връзва с останалото? — попита Фелисин, явно отегчена.
— Просто се връзва и не, нямам намерение да обяснявам. Богове подземни, ще се задавя от тези проклети буболечки! Кътър! Я се върни тук, безмозъчен тъпак!
Хеборик го досмеша от слисаното изражение на младия мъж, щом се обърна.
Даруджистанецът дръпна юздите и ги изчака.
Докато се приближат, вече ругаеше и пъдеше с ръка насекомите.
— Е, вече знаеш как се чувстваме — сопна се Сцилара.
— Тогава трябва да увеличим скоростта — рече Кътър. — Някой да възразява? Ще е добре и за конете ни освен това. Имат нужда да се поразтъпчат.
„Мисля, че всички имаме нужда от това.“
— Наложи скоростта, Кътър. Сигурен съм, че Сивожаб няма да изостане.
— Той скача с отворена уста — каза Сцилара.
— Може би и ние трябва да го опитаме — предложи Фелисин.
— Ха! Моята бездруго вече е пълна!
Никой бог не заслужаваше истински своите поклонници. Във всякакъв смисъл отношението беше неравностойно, каза си Хеборик. Смъртните можеха да принесат в жертва целия си зрял живот в търсене на общение с избрания бог, а какво получаваха в отплата за тази преданост? Не много, в най-добрия случай; често пъти — нищо. Нима смътното докосване от нещо, от някого, далеч по-могъщ — нима това бе достатъчно?
„Когато докоснах Финир…“
В този миг осъзна, че безразличието му навярно щеше да послужи по-добре на Глигана. Мисълта го проряза като нащърбен тъп нож — съвсем не гладко и прецизно — и щом Кътър ги поведе в лек галоп, Хеборик можа само да оголи зъби в корава гримаса срещу болката в душата.
А това пробуди хор шепнещи гласове — всички го молеха, умоляваха го. За нещо, което не можеше да даде. Това ли изпитваха и боговете? Заливани от безкрайни молитви, търсенето на благослова, дара на изкуплението, за който жадуват безброй изгубени души. Толкова много, че богът може само да се свие, пребит и замаян, и да отвърне на всеки настойчив глас единствено с мълчание.
Но изкуплението не беше дар. Изкуплението трябваше да се спечели.
„И затова пътуваме…“
Сцилара подкара до Кътър. Гледа го, докато той не забеляза вниманието й и не обърна глава към нея.
— Какво има? Нещо не е наред ли?
— Кой каза, че нещо не е наред?
— Ами, списъкът ти с оплаквания стана доста дълъг напоследък, Сцилара.
— Не, списъкът е къс. Просто обичам да се повтарям.
Той въздъхна, после сви рамене и каза:
— Сега сме на седмица път от брега. Започвам да се чудя дали беше добре да хванем този път през сушата… през съвсем безлюдни райони. Все си пестим от храната и всички започваме да страдаме от това, освен може би Сивожаб. И ставаме все по-параноични, отбягваме всеки черен път и крайпътна къща. — Поклати глава. — Нищо няма след нас. Нищо не ни преследва. На никого не му пука какво се каним да правим или накъде отиваме.