— А ако грешиш? — попита Сцилара. Окачи юздите на рога на седлото и започна да пълни лулата си. Конят й стъпи накриво и тя потръпна. — Един съвет от мен, Кътър. Ако забременееш някога, не яхай кон.
— Ще се постарая да го запомня. Все едно, права си. Може и да греша. Но не мисля. Не е като да сме наложили силна скорост, тъй че ако имахме преследвачи, отдавна щяха да са ни догонили.
Имаше си сериозен отговор на това, но го премълча.
— Оглеждаш ли наоколо, Кътър? Докато пътуваме? Всички тези седмици в тази уж пустиня?
— Само колкото трябва, защо?
— Хеборик избра този път, но не случайно. Вярно, сега е пустиня, но не винаги е било. Започвам да забелязвам разни неща и не просто очевидните, като онзи порутен град, покрай който минахме. Вървяхме по стари пътища — пътища, които някога са били по-големи, равни, дори издигнати. Пътища от цивилизация, която вече е напълно изчезнала. Погледни ей там. — Посочи на юг. — Виждаш ли вълните? Земята е набраздена, разровена е почти до неузнаваемост, но когато лъчите на светлината се удължат, започваш да виждаш. Някога е била разоравана. Била е плодородна. Виждам го вече от седмици, Кътър. Пътят на Хеборик ни води през костите на един мъртъв век. Защо?
— Защо не попиташ него?
— Не искам.
— Ами, след като е точно зад нас, вероятно ни слуша в момента, Сцилара.
— Все ми е едно. Тебе питам.
— Не знам защо.
— Аз знам — рече тя.
— Добре, защо тогава?
— Хеборик обича кошмарите си. Затова.
Кътър я погледна, после се извърна в седлото и погледна Хеборик.
Той мълчеше.
— Смърт и умиране — продължи Сцилара. — Начинът, по който изсмукваме земята, докато не я изтощим. Как изтръгваме всеки цвят от всяка гледка, дори когато тази гледка ни показва рай. А това, което причиняваме на земята, си го причиняваме и един на друг. Раняваме се един друг. Дори лагерът на Ша’ик имаше своите тераси, своята йерархия, държеше всекиго на мястото му.
— Няма нужда да ми разправяш за това — каза Кътър. — Живях в нещо подобно в Даруджистан.
— Не съм свършила. Заради това Бидитал намери следовници за своя култ. Това, което му придаваше сила, беше несправедливостта, неправдата и това, че кучите синове като че ли винаги печелят. Разбираш ли, самият Бидитал е бил един от тези кучи синове преди. Блаженствал е в своята власт — след това дойдоха малазанците и разсипаха всичко и Бидитал се оказа подгонен, поредният заек, побягнал от вълците. За него, ами, искаше да си я върне всичката тази власт и новият култ, който създаде, беше точно за тази цел. Проблемът беше, че или извади късмет, или беше гений, защото идеята зад неговия култ — не ужасните ритуали, които наложи, а идеята — тя докосваше струна. Стигаше до онеправданите и в това беше гениалността й…
— Не беше негова идея — обади се зад тях Хеборик.
— Чия тогава? — попита Кътър.
— На Сакатия бог. Окования. Прекършено същество, предадено, наранено, несъвършено като уличните просяци, изоставените деца, физически и морално уязвените. И обещанието за нещо по-добро, отвъд самата смърт — е самият рай, за който спомена Сцилара, но рай, който не можем да обезобразим. С други думи, мечтата за място, неуязвимо за нашите зверства, за покварата ни и следователно, за да съществуваш в него, означава да свалиш от себе си всичката тази жестокост, цялата тази поквара. Трябва просто първо да умреш.
— Не изпитваш ли страх, Хеборик? — попита Сцилара. — Описваш една много изкусителна вяра.
— Да, и за двете. Но ако сърцевината й е лъжа, то тогава трябва да превърнем истината в оръжие, оръжие, което най-сетне трябва да достигне до самия Сакат бог. Да се боим от този краен акт би означавало да не окажем съпротива на най-голямата несправедливост от всички, най-дълбоката неправда и най-дълбоката въобразима измяна.
— Ако е лъжа — каза Сцилара. — А дали е лъжа? Откъде знаеш?
— Жено, ако опрощението е свобода, то тогава всичко, което вършим тук и сега, е безсмислено.
— Ами може и да е.
— Тогава дори нямаше да стои въпросът да се оправдава каквото и да било — самото оправдаване ще е безсмислено. Доведеш ли анархия — довеждаш самия хаос.
Тя поклати глава.
— Не, защото има една сила, по-могъща от всичко това.
— О? — учуди се Кътър. — Коя?
Сцилара се засмя.
— Онази, за която говорех. — Махна отново към следите от древна оран. — Огледай се, Кътър. Огледай се.