Докато не дойдоха сребърните нишки — спускаха се като дъжд, сипеха се през гъстото мътно вещество, което го обгръщаше. И той усети допира им, а после — и тежестта им, как спря движението му нагоре, и след дълго време неподвижност Маппо отново започна да потъва. Към натрошените късове далече долу.
Където го очакваше болката. Не на плътта — все още плът не съществуваше; това бе разкъсване на душата, многобройните рани от измяна, от провал, от самообвинение, същите онези юмруци, разбили всичко, което бе представлявал… преди падането.
Озова се застанал сред високи стълбове от камък, изваяни в заострени колони. Тежки облаци от ковано желязо се стелеха над половината небе, силен вятър дърпаше нишки през другата половина и изпълваше пустошта — сякаш нещо бе пробило през небесата и дупката бавно зарастваше. Стълбовете се издигаха от всички страни, десетки и десетки, оформяха някакъв неопределим рисунък оттам, където бе застанал Маппо. Хвърляха смътни сенки и погледът му бе привлечен към тези сенки, невнятно в началото, а след това — с усилващо се разбиране. Сенки, падащи под невъзможни ъгли, очертаващи смътно доловим ред, плетеница, простираща се на всички страни.
И самият той едва сега осъзна, че стои в центъра й.
Млада жена пристъпи пред очите му иззад един от стълбовете. Дълга коса с цвета на гаснещи пламъци, очи с оттенъка на ковано злато, облечена в развети черни коприни.
— Това е отдавна — заговори тя на езика на Трелл. — Някои спомени е по-добре да бъдат оставени на мира.
— Не съм го избирал аз — промълви Маппо. — Не познавам това място.
— Джакуруку, Маппо Рънт. Четири или пет години след Падането. И все пак е поредният унизителен урок за опасностите, които носи гордостта. — Вдигна ръце и коприните оголиха безукорна кожа и гладки длани. — Ах, виж ме. Отново съм млада. Колко необичайно! Някога мислех, че съм дебела. Чудя се дали всички ни засяга това, че начинът, по който се възприема човек, се променя с времето? Или повечето хора се примиряват, драговолно или не, с непроменливото постоянство на улегналия си живот? Щом поживееш толкова дълго, колкото мен, разбира се, подобни заблуди не оцеляват. — Вдигна очи и го погледна. — Но ти знаеш това, нали? Дарът на Безименните те загръща, дълголетието терзае очите ти като надраскани геми, отдавна изгубили прелестта си, отдавна лишени дори от блясъка на самозаблудата.
— Коя си ти? — попита Маппо.
— Кралица, която ще бъде свалена от своя трон, прокудена от своята империя. Суетността ми скоро ще преживее унизително поражение.
— Древна богиня ли си? Мисля, че те знам… — Посочи. — Тази огромна паяжина, невидимата шарка зад привидния хаос. Да изрека ли името ти?
— По-добре недей. Вече съм изучила изкуството да съм потайна. И не съм склонна да правя услуги. Могора, тази стара вещица, ще се кае за този ден. Забележи, тя може би не е виновна. Из сенките се шепне за теб, Маппо. Кажи ми, какъв интерес би могъл да има Сенкотрон към теб? Или към Икариум, впрочем?
Той се сепна. „Икариум. Аз го провалих! Бездната да ме погълне дано, какво стана?“
— Той жив ли е?
— Да. И Безименните го дариха с нов спътник. — Усмихна се вяло. — Ти беше… изоставен. Защо ли? Може би някакъв провал, проява на колебливост — изгубил си чистотата на своята клетва, нали?
Той извърна очи.
— Защо не са го убили тогава?
Тя сви рамене.
— Вероятно предвиждат приложение на дарбите му. Ах, тази мисъл те плаши, нали? Възможно ли е до този момент наистина да си съхранил вярата си в Безименните?
— Не. Съкрушен съм от мисълта какво ще развихрят. Икариум не е оръжие…
— О, глупако такъв, разбира се, че е. Те го създадоха и сега ще го използват… а, сега разбирам Сенкотрон. Умен кучи син. Разбира се, обидена съм, че той така небрежно допуска, че ще съм му предана. Още повече се обиждам от факта, че допускането му е вярно. — Помълча и въздъхна. — Време е да те връщам.
— Почакай… ти каза нещо… Безименните, че те са създали Икариум. Мислех, че…
— Изкован от техните ръце, а след това, с помощта на защитници като теб, Маппо, наточван отново и отново. Беше ли той толкова пагубен, когато изпълзя от разрухата, в която превърнаха младия му живот? Толкова пагубен, колкото е сега? Едва ли. — Тя го изгледа. — Думите ми те нараняват. Знаеш ли, все повече не харесвам Сенкотрон, а всяко мое дело или дума тук е в съгласие с нечестивото му очакване. Наранявам те, а после осъзнавам, че си му нужен наранен. Откъде ни познава толкова добре?