— Върни ме.
— Дирята на Икариум изстива.
— Веднага.
— О, Маппо, караш ме да се разплача. Правила съм го понякога, когато бях млада. Макар че, вярно, повечето ми сълзи бяха от самосъжаление. И тъй, преобразили сме се. Тръгвай, Маппо Рънт. Направи каквото трябва.
Озова се отново легнал на земята, светеше ярко слънце. Два звяра наблизо се биеха… не, видя той, щом извърна глава, двама човеци. Оцапани с кал и слюнка, с тъмни бразди пот по лицата, скубеха си косите, ритаха се и се хапеха.
— Богове подземни — изпъшка Маппо. — Далхонийци.
Те спряха свадата и се обърнаха.
— Не ни обръщай внимание — каза с кървава усмивка Искарал Пъст. — Ние сме женени.
Не можеха да му избягат. Покрит с люспи и подобен на мечка, звярът беше висок колкото каляската на Тригали и бегът му на дълги отскоци покриваше повече терен, отколкото успяваха изплашените коне, вече бездруго съвсем изтощени. Червени и черни, ръбатите люспи, покриващи съществото, бяха с големината на кръгъл щит и общо взето неуязвими за метателни оръжия, както го доказваха безбройните метални стрели, които се отплесваха от туловището му, докато ги догонваше. Имаше само едно огромно око с фасети като на насекомо и обкръжено от изпъкнала предпазна кост. В грамадните му челюсти имаше по два реда остри като саби зъби, всеки с големината на една човешка ръка до лакътя. Стари белези от битки бяха обезобразили широката му плоска глава.
Разстоянието между преследвача и преследваните се беше стопило до по-малко от двеста крачки. Паран се отказа да поглежда през рамо към звяра и пришпори коня си напред. Препускаше по каменист бряг. На два пъти мина върху костите на някакви огромни същества, подобни на кит — повечето кости бяха изпочупени и пръснати. Напред и леко навътре в сушата теренът се издигаше в нещо подобно на хълм — доколкото можеше да съществуват хълмове в този свят. Паран посочи и извика на кочияша:
— Натам!
— Какво?! — изкрещя мъжът. — Да не си луд!
— Последен напън! После спри и остави другото на мен!
Мъжът — почти старец — поклати глава, но подкара конете по склона, копитата заблъскаха по разкаляната земя, животните се напънаха да издърпат огромния впряг нагоре.
Паран забави коня си и огледа за миг съдружниците, струпали се на задницата на впряга. Всички го зяпнаха, щом дръпна юздите точно на пътя на звяра.
Сто крачки.
Едва успя да удържи изпадналия в паника кон, докато измъкваше от дисагите една дървена карта. Вдигна за миг очи… петдесет крачки, звярът беше навел глава, разтворил широко челюсти. „О, още малко…“
Още четиридесетина крачки — и той запокити картата право на пътя на връхлитащото същество.
Три думи, изречени тихо, без дъх…
Картата не падна. Увисна неподвижно във въздуха.
Покритата с люспи мечка я достигна, нададе оглушителен рев… и изчезна.
Конят на Паран се вдигна на задните си крака, отхвърли го назад, ботушите му се изхлузиха от стремената и той се пързулна по задницата, излетя и тупна на земята. Надигна се и се потърка по задника.
Съдружниците притичаха и се струпаха около него.
— Как го направи това?
— Къде се дяна онова?
— Ей, като си можел да го направиш това по всяко време, защо бягахме?
Паран сви рамене.
— Къде… кой знае? Колкото до „как“, ами, аз съм Господарят на Драконовата колода. Крайно време беше да дам някакъв смисъл на тази титла.
Две облечени в тежки ръкавици ръце го плеснаха по раменете — по-силно, отколкото беше нужно, но той забеляза облекчението на лицата им — ужасът се бе изцедил от очите им.
Дойде и Хедж.
— Добър ход, капитане. Не мислех, че някой от вас може да го направи. Но доколкото видях, много забави нещата — беше на косъм. Видях, че устата ти мърдаше — някакво заклинание ли беше, или какво? Не знаех, че си маг…
— Не съм. Казвах: „Дано да подейства.“
Всички отново го зяпнаха.
Паран отиде при коня си.
— Все едно, от билото на този хълм можеш да видиш целта ни — каза Хедж. — Върховният маг реши, че е добре да го знаеш.
От върха на хълма в далечината се виждаха пет огромни черни статуи, земята между тях беше накъсана от малки езера и блатни треви. Паран огледа извисяващите се изваяния. Чудовищни хрътки, клекнали, предадени със съвършенство, но в огромни мащаби, изсечени изцяло от черен камък.
— Каквото очакваше ли? — попита го Хедж, беше се качил отново в каляската.
— Не бях сигурен — отвърна Паран. — Пет… или седем. Е, вече знам. Двете Хрътки на Сянка от Драгнипур са намерили… ешовете си и отново са се събрали. Значи, както изглежда, някой ги е освободил.