— Нещо ни намести — каза Хедж. — В нощта, в която ние, призраците, унищожихме Убийците на псета. В лагера на Ша’ик.
Паран се извърна и го погледна.
— Не си ми го споменавал досега, сапьор.
— Е, те бездруго не изтраяха дълго.
— Какво, в името на Гуглата, искаш да кажеш с това „не изтраяха дълго“?
— В смисъл, някой ги уби.
— Убил ги е? Кой? Някой бог ли ви навести онази нощ? Някой от Първите герои? Или друг асцендент?
Хедж се намръщи.
— Всичко това е от втора ръка, имай предвид, но както разбрах, беше Тоблакай. Един от охраната на Ша’ик, приятел на Леоман. Не знам много за него, само името, или, предполагам, титлата, тъй като не е истинско име…
— Телохранител, наречен Тоблакай, е убил двете Хрътки Дерагот?
Призракът сви рамене и кимна.
— Общо взето това е, капитане.
Паран смъкна шлема си и прокара длан през косата си — „Богове подземни, колко съм мръсен!“ — после отново се загледа към далечните статуи и низините между тях.
— Езерата изглеждат плитки — би трябвало да можем лесно да стигнем дотам.
Вратата на каляската се отвори и се появи джагътската магьосница Ганат. Огледа за миг чернокаменните монументи и каза:
— Дессимбелакис. Една душа, превърната в седем — вярваше, че това ще го направи безсмъртен. Асцендент, жаден да стане бог…
— Дераготите са много по-стари от Дессимбелакис — каза Паран.
— Удобни съсъди са. Видът им беше почти изчезнал. Той намери последните няколко оцелели и се възползва от тях.
— Било е грешка — изсумтя Паран. — Дерагот са си имали своя история, своя легенда, и тя не се е разказвала в изолация.
— Да — съгласи се Ганат. — Ерес’ал, които били опитомени от Хрътките и осиновени от тях. Ерес’ал, които един ден ще създадат Имасс, които един ден ще създадат човешкия род.
— Толкова просто? — попита Хедж.
— Не, много по-сложно — отвърна тя. — Но за нашите цели е достатъчно.
Паран се върна при коня си.
— Почти сме стигнали — не искам никакви прекъсвания повече. Тъй че да тръгваме, а?
Водата вонеше на гнило, дъното на езерото беше гъста лепкава черна тиня, както се оказа, гъмжаща от пиявици с големина и форма на морски звезди. Конският впряг едва влачеше каляската през тинята, макар за Паран да беше ясно, че Карполан Демесанд прилага магия, за да може някак да я олекоти. Ниските тинести брегове, обрамчили езерата, предлагаха известно облекчение, но пък гъмжаха от хапещи насекоми, които жадно налитаха на рояци, щом съдружниците слезеха от каляската да изтръгнат пиявиците от краката на конете. Един такъв бряг ги доближи до отсрещната суша, отделена само с тесен канал тинеста вода, който прекосиха без трудности.
Пред тях се проточи дълъг нисък склон покрит с тиня чакъл. Щом стигна до билото малко пред впряга, Паран дръпна юздите.
Съвсем наблизо два огромни пиедестала, обкръжени с отломки, отличаваха мястото на някогашните две статуи. В неизменно мократа кал около тях имаше дири — отпечатъци от лапи, следи от някакво боричкане. Веднага след тях се издигаше първият от непокътнатите монументи, с матовочерния камък — плашещо жив в изразяването на козината и мускулите. В основата му се издигаше някаква постройка.
Каляската се приближи и Паран чу как се отвори вратата. Съдружниците вече скачаха от нея и се подреждаха в защитен кръг.
Паран слезе от коня и тръгна към постройката. Хедж го настигна и закрачи до него.
— Някой е построил тук проклета къща — изръмжа сапьорът.
— Не изглежда обитаема.
— Е, то си личи.
Построена изцяло от плавей, постройката беше с грубо правоъгълни очертания, дългите страни бяха успоредни на пиедестала на статуята. Паран я огледа и каза:
— Не мисля, че е била предназначена за къща. По-скоро за храм.
— Може и да си прав — между плавеите няма никакъв пълнеж, който да запълни празнините. Някой зидар, като го погледне това, ще каже, че е временна постройка, от което излиза, че е по-скоро храм или заграждение за добитък…
Стигнаха до единия край и видяха вход с форма на полумесец. По глинестата земя пред него бяха подредени клони, оформящи нещо като пътека. По нея бяха газили крака — безброй, но нито една следа не беше отскоро.
— Носили са мокасини — отбеляза Хедж, след като клекна да огледа следите. — Шевът е бил косо нагоре, освен на петата, където е кръстосан. Ако бяхме в Дженабакъз, щях да кажа, че са риви, с изключение на едно нещо.
— Кое? — попита Паран.
— Ами, тези хора са били с широки стъпала. Много широки.