Главата на призрака бавно се извърна към входа на сградата.
— Капитане, нещо е умряло тук.
Паран кимна.
— Надуших го.
Ганат и Карполан Демесанд, с двете съдружнички парду от двете му страни, се приближиха. Търговецът-маг направи гримаса, щом усети вонята на леш. Погледна намръщено зейналия вход.
— Ритуалното кръвопролитие — каза и се изплю, нещо нехарактерно за него. — Дерагот са си намерили поклонници. Господарю на Колодата, тази подробност ще се окаже ли проблематична?
— Само ако се появят — отвърна Паран. — В края на краищата може да се окаже, че са преосмислили вярата си. Това пък би могло да се окаже трагично за тях…
— Вие преосмисляте ли? — попита Карполан.
— Де да можех да си позволя такъв лукс. Ганат, ще дойдеш ли с мен да огледаме вътрешността на храма?
Тя леко повдигна вежди, после кимна.
— Разбира се. Забелязвам, че вътре властва мрак. Ще ти трябва ли светлина?
— Едва ли. Но няма да навреди.
Оставиха другите и закрачиха към входа. Ганат каза тихо:
— Подозираш същото, каквото и аз, Гъноуз Паран.
— Да.
— Карполан Демесанд не е глупак. Скоро ще разбере.
— Да.
— Тогава огледът ни трябва да е кратък.
— Съгласен.
Щом стигнаха до прага, Ганат махна с ръка и пред тях засия мътна синкава светлина.
Пристъпиха вътре.
Единично помещение — без вътрешни стени. Подът беше от пръст, отъпкана от много крака. В самия център господстваше преобърнат дървесен ствол, корените се изпъваха почти хоризонтално, сякаш дървото беше расло върху плоска скала, изпънало пипалата си на всички страни. Сърцевината на ствола беше издялана като корито, пълно с черна засъхнала кръв. За изпънатите корени бяха вързани кръстато два трупа, и двата — на жени, изгнили, все едно стопили се, с щръкнали тук-там кокали. Мъртви личинки лежаха на купчини под телата.
— Седора Ор — предположи Паран. — И Дарпарет Вайд.
— Допускането изглежда основателно — отвърна Ганат. — Магьосницата на Тригали трябва да е била ранена по някакъв начин, предвид споменатата й мощ.
— Да, впрягът й беше разбит.
— Несъмнено. Достатъчно ли видяхме, Гъноуз Паран?
— Кървав ритуал — умилостивяване на Древен. Бих допуснал, че са били привлечени Дерагот.
— Да. Което означава, че не си имал голям избор, след като си ги освободил.
— Дано Карполан съобрази това. — Погледна я. — При наистина опасна ситуация, Ганат, можеш ли да… съдействаш?
— Вероятно. Както знаеш, не ми харесва това, което възнамеряваш да направиш. Но това, което би ми харесало още по-малко, е да бъда разкъсана от Хрътки на Мрака.
— Много добре те разбирам. И тъй, ако те призова на помощ, Ганат, ще знаеш какво да направиш?
— Да.
Паран въздъхна.
— Може да звучи нелогично, но съчувствието ми към вероятната участ на тези поклонници някак понамаля.
— Да, нелогично е. Вашият вид почита от страх в края на краищата. А това, което ти ще развихриш тук, са петте лика на този страх. И тези нещастни хора ще пострадат.
— Ако не ги интересуваше вниманието на боговете им, Ганат, щяха да избегнат проливането на кръв на осветена земя.
— Някой сред тях е търсил такова внимание и силата, която би могла да се получи от него. Върховен жрец или шаман според мен.
— Да. Ако Хрътките не убият този Върховен жрец, следовниците му ще го постигнат.
— Суров урок, Гъноуз Паран.
— Това го кажи на двете мъртви.
Ганат не отвърна.
Излязоха от храма, светлината зад тях се стопи.
Паран веднага забеляза пронизващия поглед на Карполан Демесанд, безпогрешния ужас, който се четеше в очите му, и бавно кимна. Търговецът извърна очи и колкото беше уморен досега, умората му сякаш натежа десетократно.
Хедж се приближи.
— Може да са били от съдружниците…
— Не — каза Ганат. — Две жени, и двете — скъпо облечени. Може да се допусне, че съдружниците са срещнали своята участ другаде.
— Сега идва последната ти задача, сапьор — каза Паран на Хедж. — Призоваването на Дерагот — но първо прецени това — те са близо и ще ни трябва време да…
— Да се източите като червата на Гуглата, да. — Хедж надигна една торба да му я покаже. — И преди да си ме питал къде съм го крил това, не си прави труда. Тук такива подробности са без значение. — Ухили се. — Някои биха взели злато със себе си, щом тръгнат на път. Аз винаги ще взема морантски муниции вместо злато. В края на краищата човек не знае какво ще срещне от другата страна, нали? Тъй че винаги е по-добре да се придържаш към мнението, че ще ти се наложи да гръмнеш разни неща.
— Разумен съвет, Хедж. А тези муниции ще подействат ли тук?
— Абсолютно, капитане. Това място някога е било дом на смъртта, нали?