Паран погледна най-близката статуя.
— Смяташ да ги взривиш?
— Да.
— Заряд със закъснител?
— Да.
— Само че имаш да нагласиш пет, а най-далечната е поне на двеста-триста крачки.
— Да. Това ще е проблем — е, да го наречем предизвикателство. Вярно, Фид е по-добър в тези тънкости от мен. Но я ми кажи нещо, капитане — сигурен ли си, че тези Дерагот не се мотаят наоколо?
— Сигурен съм. Ще се върнат в родното си селение — точно това направиха първите две, нали?
— Да, но те си имаха своите сенки. Тези може да тръгнат да гонят първо своите.
Паран се намръщи. Не беше помислил за това.
— О, разбирам. В селението на Сянка тогава.
— Ако Хрътките на Сянка са там в момента, да.
„Проклятие!“
— Добре, поставяй си зарядите, Хедж, но не бързай да обръщаш пясъчния часовник.
— Ясно.
Паран изчака, докато сапьорът се отдалечи. После извади Драконовата колода. Спря, погледна през рамо към Ганат, после — към Карполан Демесанд. И двамата видяха какво държи. Търговецът на Тригали пребледня и бързо се шмугна в каляската. След малко — след дълъг неразгадаем поглед — жената Джагът го последва.
Паран си позволи лека усмивка. „Да, защо да се натрапваме пред онзи, който ще бъде повикан?“ Клекна и постави с лице надолу колодата върху клонките на пътеката. После вдигна горната карта и я постави отдясно. „Върховен дом Сянка — кой е главният тук, проклета Колодо, ти или аз?“
— Сенкотрон — измърмори. — Обърни ми внимание.
Смътният образ на Дом Сянка си остана съвсем безжизнен върху лакираната карта.
— Добре — каза Паран. — Ще го кажа иначе. Сенкотрон, говори с мен тук и сега, или всичко, което си направил и което се каниш да правиш, ще бъде, съвсем буквално, накъсано на парчета.
Последва сияние, което още повече размъти нещата, после се появи нещо като смътна фигура, седяща на черен трон. Изсъска глас:
— Само гледай да е важно. Зает съм и освен това дори от идеята за Господар на Колодата ми прилошава, тъй че казвай.
— Дерагот скоро ще бъдат пуснати на свобода, Сенкотрон.
Явно оживление.
— Кой идиот с мозък колкото на муха иска да направи това?
— Не може да се избегне, опасявам се…
— Ти!?
— Виж, имам си причини и те може да се намерят в Седемте града.
— О! Онези причини. Е, да. Умно при това. И все пак изключително глупаво.
— Сенкотрон — каза Паран, — двете Хрътки на Сянка, които Рейк уби. Двете взети от Драгнипур.
— Какво?
— Не съм сигурен колко знаеш, но аз ги освободих от меча. — Изчака поредното възклицание, но… не последва нищо. — А, значи знаеш. Добре. Е, открих къде са отишли… тук, където са се събрали с близките си и са били освободени — не, не аз. И както разбирам, след това са били убити. Окончателно този път.
Сенкотрон вдигна дългопръстата си ръка — тя изпълни почти цялата карта — и я сви в юмрук.
— Да видим дали те разбирам — измърка кротко. Единият пръст се изпъна напред. — Идиотите Безименни отиват и пускат на воля Дежим Небрал. Защо? Защото са идиоти. Собствените им лъжи са ги догонили, тъй че е трябвало да се отърват от един слуга, който е правил каквото те са искали да прави, само че го е правил прекалено добре! — Гласът на Сенкотрон постепенно се извисяваше. Изпъна се втори пръст. — След това ти, Господарят идиот на Драконовата колода, решаваш да освободиш Дерагот, за да те отърве от Дежим Небрал. Но чакай, още по-добре! — Трети пръст. — Някой друг, сериозно гаден, обикалящ из Седемте града, тъкмо е убил два Дерагота и може би този гадняр все още е наблизо и му се ще да помъкне още няколко трофея зад проклетия си кон! — Гласът вече стигна до крясък. — А сега! Сега! — Ръката отново се сви в юмрук и затрепери. — Искаш от мен да пратя Хрътките на Сянка в Седемте града! Защото най-сетне му е хрумнало на оня червив орех, който наричаш мозък, че Дерагот няма да се занимават с Дежим Небрал, докато не намерят моите Хрътки! А ако дойдат да ги търсят тук, в моето царство, нямат спиране! — Изведнъж млъкна, със замръзнал във въздуха юмрук. После пръстите се разтвориха рязко и се разшаваха. Сенкотрон изръмжа и ръката му изчезна. Шепот: — Чист гений. Защо аз не се сетих за това? — Тонът му се извиси наново: — Защо? Защото аз не съм идиот!
След тези думи картата изсветля и божието присъствие изчезна.
Паран изсумтя и рече:
— Така и не ми каза дали ще пратиш Хрътките на Сянка в Седемте града.
Стори му се, че чува смътно врясък на безсилие, но може и да си го беше въобразил. Върна картата в колодата, прибра я в един от вътрешните си джобове, бавно се изправи и въздъхна.
— Е, не беше чак толкова лошо, колкото си мислех.
Когато Хедж се върна, Ганат и Карполан излязоха. Погледите, които му хвърляха, определено бяха притеснени.