Луди жреци, извратени култове и, каквато майката — такова и детето, нова войска, след която да се влачи. Всяка пътечка на лична свобода се оказваше задънена отбивка от този много по-добре отъпкан път, път, водещ от родител към дете — това поне вече й беше повече от ясно.
После Хеборик, дестраянтът на Трийч, я беше извлякъл — преди и тя самата да започне само да издишва до последния си дъх — но не, преди това го имаше Бидитал и неговите вцепеняващи дарове, изричаните му с шепот уверения, че тленното страдание не е нищо повече от хризалида, а със смъртта тя ще излети на воля, ще разгърне многоцветните си криле. „Раят.“
О, колко изкусително бе това обещание! И давещата й се душа се беше вкопчила в утехата на повличащата надолу към гибелта негова тежест. Мечтала беше някога сама да наранява млади ококорени послушнички, да стисне ножа в своите ръце и да изреже, да изстърже всякакво удоволствие. „Нещастието обича — нуждае се — от компания; нищо алтруистично няма в споделянето. Егоизмът се подхранва от злобата и всичко друго отпада.“
Твърде много беше видяла в краткия си живот, за да повярва на някой, който проповядва друго. Любовта на Бидитал към болката беше захранвала потребността му да нанася вцепененост и безчувственост. Вцепенеността у него самия го правеше годен да нанася болка. А прекършеният бог, когото твърдеше, че почита — е, Сакатият знаеше, че никога няма да му бъде потърсена сметка за лъжите, за фалшивите му обещания. Търсеше същества с похабен живот и с тяхната смърт бе свободен да изхвърли онези, чийто живот е похабил. Това, съзнаваше тя, бе най-изтънчената форма на заробване: вяра, чийто основен принцип беше недоказуем. Нищо не можеше да убие такава вяра. Сакатият бог щеше да си намира множество гласове, които да провъзгласят празните му обещания, а сред жестоките ограничения на неговия култ злото и скверното щяха да процъфтяват необуздани.
Вяра, основана на болката и чувството за вина, не можеше да утвърждава морална чистота. Вяра, вкоренена в кръв и страдание…
— Ние сме падналите — каза изведнъж Хеборик.
Сцилара се изсмя презрително, натика още листа ръждивец в чашката на лулата и дръпна силно.
— Думи, подходящи за устата на един жрец на войната, нали? А какво ще кажеш за бляскавата слава, която намират в жестокото клане, старче? Или не вярваш в необходимостта от равновесие?
— Равновесие? Илюзия. Все едно да се опиташ да се съсредоточиш върху петънце светлина и да не видиш нищо от потока и света, който този поток ти разкрива. Всичко тече, всичко е в движение.
— Като тези проклети мухи — измърмори Сцилара.
Кътър, който яздеше право пред тях, я погледна през рамо.
— Точно на това се чудех. Хранещи се с мърша мухи — дали не отиваме към някое бойно поле, как мислите? Хеборик?
Старецът поклати глава, кехлибарените му очи сякаш лумнаха на следобедната светлина.
— Нищо такова не усещам. Земята напред е такава, каквато я виждаш.
Наближаваха някаква широка котловина, осеяна с петна сухи жълти тръстики. Самата повърхност беше почти бяла, напукана като разбита мозайка. Тук-там се виждаха могили, като че ли от сухи клони и тръстика. Спряха.
По брега на засъхналото блато — разпръснати на килим рибешки кости, сякаш довени от ветровете. На една от по-големите купчини тръстика видяха и птичи кости и останки от черупки. Влажните земи бяха пресъхнали изведнъж, в сезона на гнезденето.
Над широкото корито летяха рояци мухи, виеха се и бръмчаха на облаци.
— Богове подземни — промълви Фелисин. — Трябва ли да минаваме през това?
— Няма да е чак толкова лошо — увери я Хеборик. — Другата страна не е далече. Ако се опитаме да заобиколим, ще се стъмни, преди да сме стигнали. Освен това… — замаха с ръка да отпъди бръмчащите мухи — още не сме тръгнали през него, а те ни намериха, заобикалянето няма да ни отърве. Добре поне, че не са от хапещите.
— Да тръгваме тогава и да се свършва — каза Сцилара.
Сивожаб скочи и се понесе напред, сякаш искаше да прогори диря със зейналата си уста и плющящия език.
Кътър смуши коня си в тръс, а след това, щом мухите загъмжаха над него, в галоп.
Другите го последваха.
Мухи, накацали като лудост по кожата му. Хеборик замижа, щом безбройните твърди побеснели телца заудряха в лицето му. Самата слънчева светлина посърна сред хаотичния облак. Навираха се в ръкавите му, под протритите гамаши, във врата… той стисна зъби, решен да устои на тази дребна досада.