Равновесие. Думите на Сцилара по някаква причина го измъчваха — не, може би не думите, а чувството, което таяха. Някогашна послушница, вече отхвърлила всякакви форми на вяра — нещо, което той самият бе направил някога и което въпреки намесата на Трийч все още се стремеше да постигне. В края на краищата боговете на войната не се нуждаеха от слуги при неизброимите пълчища, които винаги имаха и които винаги щяха да имат.
„Дестраянт, какво се крие под това име? Жътвар на души, притежаващ силата — и правото — да убива в името на един бог. Да убива, да цери, да въздава справедливост. Но справедливост в чии очи? Не мога да отнема живот. Вече не. Никога повече. Грешно си избрал, Трийч.“
„Всички тези мъртъвци, тези призраци…“
Светът беше достатъчно суров — не се нуждаеше от него и от неговия вид. Край нямаха глупците, жадни да поведат други на битка, да се възторгват от разрухата и да оставят след себе си подута хлипаща рана на окаяност, страдание и скръб.
До гуша му беше дошло.
Вече жадуваше само за избавление, то бе единственият му мотив все още да е жив, да влачи със себе си тези невинни към един изпепелен, гол и пустинен остров, остърган от всякакъв живот от враждуващи богове. О, те не се нуждаеха от него.
Вяра и жажда за възмездие бяха в сърцевината на истинските армии, фанатиците и техните зли, жестоки убедености. Плодящи се като личинки на мухи във всяка общност. „Но достойните сълзи идат от храбростта, не от страхливостта, а тези армии са пълни със страхливци.“
Конете ги преведоха през сухата котловина, мухите кръжаха и се вихреха в безумната си ярост.
Стигнаха път — изникна от стария бряг до останки от пристан и колове за привързване. Дълбоките коловози се катереха по стръмен склон, от века, когато блатото все още е било езеро, коловози, раздрани от ноктите на дъждовна вода, не намерила убежище в корени — защото зеленината на отминалите столетия си бе отишла — изтръгната, погълната.
„Само пустиня оставяме по дирите си.“
Изкачиха склона и пътят продължи равен и лъкатушещ през равнина, обрамчена с варовикови хълмове, в далечината, на третина левга право на изток, имаше малко порутено селце. Пристройки, празни кошари, стобори. От едната страна на пътя в края на селцето — петдесетина струпани дънера, дървото — сиво като камък, сякаш дори в смъртта си устояваше на всички усилия да бъде унищожено.
Хеборик разбра това неотстъпчиво упорство. „Да. Стани безполезен за човечеството. Само така ще оцелееш, та дори това, което оцелее от теб, да са само костите ти. Донеси посланието си, скъпо дърво, до нашите вечно слепи очи.“
Сивожаб тичаше с бавни подскоци на десетина крачки вдясно от Кътър. Сякаш и демонът бе стигнал до границата за мухи в тумбака, защото широката му уста бе затворена, вторите клепачи на очите му, млечнобели, бяха спуснати и се виждаха само съвсем тънки резки. Огромното същество бе почти почерняло от пъплещите насекоми.
Както и гърбът на Кътър пред Хеборик. Както и конят, който яздеше младият дару. А от всички страни земята кипеше, лъснала и побесняла от движение.
„Толкова много мухи.“
„Толкова много…“
„Нещо ще ти покажат, сега…“
Като изведнъж пробудил се див звяр, Хеборик се надигна в седлото…
Конят на Сцилара препускаше на крачка зад този на дестраянта, малко вляво, а след нея яздеше Фелисин. Ругаеше с усилващо се в душата й безпокойство, а мухите се трупаха около тях като нощен мрак, поглъщаха цялата светлина, влудяващото бръмчене сякаш шепнеше думи, които пропълзяваха в ума й на десет хиляди крачета. Тя задържа писъка си…
А конят й изцвили в предсмъртна болка, прах се завихри и завъртя под него, прах се извиси и придоби очертания.
Ужасяващ, мокър, скърцащ звук, после нещо дълго и остро изригна нагоре между плешките на коня й, гъста лъскава кръв швирна от раната. Конят се олюля, предните му крака се огънаха и той рухна, тласъкът изхвърли Сцилара от седлото…
Усети, че се търкаля по килим от премазани насекоми, копитата на коня на Хеборик тъпчеха около нея, животното цвилеше в агония, залитна наляво… нещо озъбено, с котешка гладка козина, скочи от гърба на умиращия кон…
И фигури, появили се сякаш от нищото сред вихрушките прах, бляскави кремъчни остриета — зверски писък — кръв, плиснала по земята до нея на гъста пелена, почерняла за миг от мухи — остриетата сечаха, режеха, късаха, забиваха се в плът — разкъсващ ушите крясък, изригнал в пожар от болка и гняв — нещо тупна пред нея, докато Сцилара се мъчеше да се надигне на четири крака, и тя погледна натам. Ръка, татуирана на тигрова шарка, прерязана чисто по средата между лакът и рамо, длан, блясък на треперливо, гаснещо зелено под рояка мухи.